Десире Дуе се забавлява и не се страхува да сгреши

За да говорим за Дезире Дуе и за това какво го прави толкова специален, можем да започнем с два изгубени дуела. Да, знам го и аз, и вие го знаете: великите дрибльори – и великите таланти въобще – имат нужда от голям обем игра, а това означава и свобода да грешат, нещо, което не винаги треньорите са склонни да им позволят. Но Дуе е уникален дори в начина, по който губи топката.

Първият пример идва от продълженията на „Анфийлд“, в реванша от осминафиналите на Шампионската лига. ПСЖ изпълнява късо ъглов удар, но Ливърпул вече е плътно до изпълнителите, и така Дуе няма никакво предимство срещу приближаващия го Гакпо. Дуе е блокиран до тъчлинията, а Гакпо не изглежда да има намерение да отстъпи. Трябва да го провокира, за да се случи нещо. И тогава Дуе прави нещо като реверанс към онова старо видео с Кристиано Роналдо, който до флагчето се подиграваше с Ебуе от Арсенал: с десния крак плъзга топката зад опорния, спира я със стъпалото на левия, а после, отново с бутоните на левия, я връща под дясното ходило. В този момент Гакпо се нахвърля, попада в капана, и на Дуе му остава „само“, така да се каже, да избере точния миг, за да му я прекара през краката и да го заобиколи с ускорение. По някакъв невероятен начин успява, въпреки че Гакпо го събаря с рамо, а съдията не отсъжда фаул.

Другият случай на загубена топка е през първото полувреме срещу Астън Вила. Отново получава вдясно, близо до тъчлинията, и когато Люка Дин се хвърля към него, Дуе е с гръб към играта. Без дори да се опита да се обърне, поема топката със стъпалото на десния крак и я премества към левия, за да опита да я вдигне и да изпълни нестандартен вариант на рулетката, характерна за идола му Неймар, с която се опитва да прокара топката между краката на Дин в ситуация с много малко пространство. Топката обаче не само отскача в краката на бившия защитник на Рома, но и рикошира в самия Дуе, който така подарява тъч.

Малко по-снизходителните биха казали, че това са два момента на суета – или може би два опита да се намери вода в пустинята, като се има предвид, че нямаше никакви възможности и трябваше да се търси нестандартно решение. Без съмнение обаче това бяха действия, които помогнаха да се очертае присъствието на французина в две срещи, в които ПСЖ демонстрираше изключително техническо ниво – и бе нужна щипка ефектност, за да се подчертае, че дори така, те са по-силни от останалите.

В крайна сметка, това винаги е бил футболът на Дезире Дуе – много млад, но вече добре познат: способен да съчетава изключително практично мислене, което срещу Астън Вила му позволи да забие светкавичен удар под сглобката почти без засилка, с бароков вкус към ефектното изпълнение.

Матийо Льо Скорне, бивш отговорник за юношеската академия на Рен, разказва, че още като дете Дуе

„Имаше безгрижно, но същевременно осъзнато поведение. Ако му кажеш да не дриблира, но той е убеден, че ще се получи – ще го направи въпреки това. Осъзнава риска. Не е арогантност – просто вярва, че това е правилното нещо. Затова трябва да приемем грешките му.“

И точно затова в елиминационна фаза на Шампионската лига Дуе може да си позволи несполучлив опит за обръщане като този срещу Астън Вила или да превърне „Анфийлд“ в квартално игрище, както при загубената топка срещу Гакпо.

А и в крайна сметка – това бяха изключения. Досегашните му изяви бяха пълни с идеи, срещу които съперниците нямаха отговор. Никой не би могъл да предвиди, че 19-годишно момче ще играе по този начин. Но от Дезире Дуе (позволете ми да продължавам да го наричам с пълното му име – защото дори гражданското му име, а не само Богът, който раздава талант, се е отнесъл щедро с него, подарявайки му така звучно име) би трябвало вече да го очакваме.

Академията на Рен е една от най-важните в голямата френска фабрика за таланти – Дембеле и Камавинга днес са най-известните ѝ представители. Но още преди три години, когато Дуе дебютира при професионалистите и Шампионската лига беше все още далеч, Льо Скорне нямаше съмнение кой е най-чистият талант, излязъл от Бретан:

„Едуардо (Камавинга, бел. ред.) вече имаше колективен подход, но не притежаваше същата естественост – трябваше да работим върху контрола му върху топката. Оусман (Дембеле, бел. ред.) го видях за първи път в мач 11 на 11, и той също често подаваше.“ С Дуе нещата стояли съвсем различно: „Играта на Дезире не се основаваше на контрол и пас. Това го правеше уникален. Той просто искаше да играе срещу своя опонент. Искаше да се забавлява.“

Изглежда, че нищо съществено не се е променило спрямо това, което виждаме днес на терена. И всичко това под ръководството на човек като Луис Енрике – безкомпромисен, чиято кариера непрестанно се люшка между пълния сталинизъм и възхвалата на таланта. Не е случайно обаче, че астурийският треньор цени толкова високо Дуе: играта в тясното пространство, способността да не губи топката, когато около него няма пространство, и умението с дрибъл да отваря проходи в последната третина от терена – всичко това е необходимо, за да се храни неговата идея за футбол.

В движение Луис Енрике изисква сляпо подчинение: топката може да се получава само в определени позиции, при определени условия и на определени разстояния. Но веднъж щом бъде получена, офанзивните таланти са свободни да правят с нея каквото искат – защото всяка „нечистота“ вече е филтрирана, всяко действие вече е поставено в контекст благодарение на Витиня и Жоао Невеш. И така на този етап свободата, предоставена на Дуе, Квара и Дембеле, вече не може да навреди на системата.

Ако Дуе успява да изпълнява изискванията на Луис Енрике още преди да е получил топката, то е защото още от времето си в Рен е свикнал да играе на различни зони от терена. В червено-черно е използван по двата фланга, можел е да получава както по ширина, така и във вътрешните „джобове“. Играел е и като плеймейкър, и като вътрешен полузащитник. Най-нестандартната му употреба обаче идва от Жулиен Стефан – неговият треньор в Рен от ноември до юни миналата година. Стефан е имал толкова голямо доверие в Дуе, че в двете най-трудни срещи за сезона – като гост на ПСЖ в първенството и за Купата на Франция – го поставя като дефанзивен халф в двойка (прочетохте добре!). Причината? Качеството на Дуе под напрежение. Срещу отбор, който ще се опита да задуши Рен, е бил нужен играч, способен да разреди натиска на ПСЖ.

И Стефан няма съмнение: с таланта, който притежава, Дуе „в крайна сметка ще се премести в сърцето на играта“ – в по-централни зони, където ще докосва повече топки и ще разширява влиянието си.

Именно това в момента го различава от идола му – Неймар. След онова невероятно включване на „Анфийлд“ Интернет се напълни с клипове, в които изпълненията на бившия играч на Рен се наслагват върху тези на Неймар. Но засега Дуе прилича на бразилеца повече по форма, отколкото по същина. За разлика от Неймар, той не е десетка, която дирижира играта по цялото поле – или поне още не е, тъй като футболът на Луис Енрике отхвърля този тип фигура, а и на 19 е невъзможно да имаш подобна власт над играта: в крайна сметка и самият Неймар в началото беше просто крило.

Факт е обаче, че Дуе му отдава почит по възможно най-достоен начин – може би най-добрият измежду подражателите му в една епоха, изобилна на негови поклонници.

Любопитно е как Интернет гъмжи от „експерти“, винаги готови да омаловажат Неймар, често противопоставяйки го на играчи, представяни като неговата противоположност заради „по-голямата им конкретика“: Мюлер, Де Бройне, Салах... Но после поглеждаш към новото поколение най-талантливи футболисти – и става ясно, че никой не се вдъхновява от Томас Мюлер, при цялото уважение към този изключителен германски футболист. Идолът на Родриго? Неймар. На Мусиала? Неймар. На Леао? Неймар. На Ламин Ямал? Неймар. А за Дуе – дори няма нужда да се казва. Достатъчно е да го погледнеш. В начина, по който се движи, без съмнение най-много прилича на него. Видимо е, че го е изучавал внимателно – не само в репертоара от трикове, но и в някои фини детайли на играта: например как тръгва от място, след като е наклонил тялото на съперника само с лек финт; или в подаванията с едно с външен фалц. Феновете на Милан вероятно си спомнят едно съвсем нелепо спиране на топката, което Дуе направи миналата година на „Сан Сиро“, в мач от 1/16-финалите на Лига Европа – пое дълъг пас с пета и кръстосани крака, точно както обичаше да прави Неймар.

И все пак, всеки играч е единствено самият себе си – и дори един ден Дуе да се превърне в класическа „десетка“, със сигурност ще го направи по свой собствен начин. Вероятно с една идея повече атлетизъм – типичен белег за френските футболисти от това поколение. Всеки, който е работил с Дуе, не изтъква само качествата му с топка в крака, но и нагласата му към усилието: и именно това кара треньорите му да виждат в него играч, който може да бъде използван почти навсякъде.

Ако Дуе успява да блести на която и да е зона от терена, заслугата е преди всичко на краката му. С техниката, която притежава, може да докосва топката където и както пожелае, независимо от ситуацията. В ПСЖ започва като крило – и отдясно, и отляво – но заради начина, по който атакува парижкият отбор, Дуе получава топката почти навсякъде по офанзивния фронт. Отляво може да навлиза навътре към силния си крак. Отдясно редува перфектно спирания и ускорения – и винаги намира начин да пробие. В по-вътрешните зони не се ограничава само до запазване на владението – може и да ускори, защото контролът му върху топката остава безупречен, а избягването на съперници не е никакъв проблем. Това е привилегията на онези, които боравят с топката като грънчар, който моделира глината върху грънчарско колело. Обърнете внимание как я докосва – на това, което предхожда дрибъла, или на движенията по време на водене.

В този смисъл има един детайл, в който Дуе вероятно вече е най-добрият в Европа: начинът, по който използва цялата повърхност на десния си крак. Дуе премества топката от една част на стъпалото на друга без прекъсване: подметка – вътрешен фалц, подметка – свод, подметка – външен фалц и всички възможни други комбинации. Така подготвя действията си – по начин, който дезориентира съперника, защото е почти невъзможно да предвидиш какво е намислил някой, който съпровожда топката по този начин: независимо дали става дума за сложен дрибъл или за едно от онези изнасяния с външен фалц, след като е прекарал топката под бутоните, а после по свода на крака.

А когато в Шампионската лига напрежението стане толкова осезаемо, че парализира краката и замъглява съзнанието дори на някои от най-добрите футболисти, то тогава Дезире се чувства най-конфортно. Видя се на финала срещу Интер, видя и с в предишните му мачове. И другите таланти на ПСЖ не изглеждат засегнати – напротив: отдавна не се бе случвало някой да играе с такава лекота, може би не се е виждало подобно нещо от онова безгрижно лято на Неймар по време на Ковид. Може би причината е в мотивацията: Квара е движен от глада да се утвърди сред най-добрите, Дембеле – от желанието да докаже, че е напълно завършен футболист. За тях има елемент на реванш.

Не така стоят нещата при Дуе, който още няма навършени 20 и има предостатъчно време да спечели всичко, което предизвиква най-голям респект. Страхът, тревогата да сгреши – те сякаш не присъстват в емоционалния речник на номер 14 (номер, избран в чест на Матюиди – точно така). Дуе ще продължи да се развива и усъвършенства, ще се превърне в такъв тип играч, какъвто сам пожелае – може би по-централен и по-влиятелен във воденето на играта. Важно е обаче да не изгуби този дух. Защото именно той го е довел до това ниво – и именно той ще е причината винаги да помним Шампионската лига 2024/25 като изданието, в което ни остави без думи.