Франческо Тоти беше светлината

„Разликата между присъствието и отсъствието може да бъде незначителна, стига да съществува паметта“, пише Юдит Шалански в прекрасната си книга Наръчник на изгубени неща (Verzeichnis einiger Verluste, 2018). Сред тези изгубени неща тя разказва за последния екземпляр на каспийски тигър, унищожен при пожар след като е бил препариран; за атол, потънал в океана, но изтрит от картите едва 30 години по-късно; за скелет вероятно на еднорог; за първия филм на Мурнау, изгубен и никога непоказан по кината; за библиотеки, картини. Шалански се движи по онази тънка граница между загуба и преоткриване – едно място, в което отсъствието напомня на откритие, архивът става пространство за отстъпление, паметта е спасение – връзката между загубата и разкритието.

Представям си, че всеки от нас има свой малък инвентар от изгубени неща, изграден дори несъзнателно. В моя присъстват и напълно лични, почти нищожни неща – като онези сутрини, в които дядо ми вместо да ме заведе на училище, ме водеше в бара. Гледах безкрайни игри на „скопоне“ и „тресете“, а ако имахме късмет – дядо печелеше бонбони и за мен. Може да звучи по-незначително, но в моя инвентар фигурират и определени спортни жестове, които вече никога няма да се повторят, защото тези, които ги изпълняваха, вече не играят. Неща като начина, по който Майкъл Джордан отиваше към коша, танца върху топката на Зидан, извеждането на топката от защитата на Франко Барези. Още отсега ми липсва форхендът на Федерер. И от известно време насам добавих още една точка: „залогът (на тъмно) на Тоти“.

Снимка: Getty Images/goal.com

Терминът „залог на тъмно“ е присъщ на покера. Право да го направи има само играчът вляво от дилъра, преди раздаването на картите. Той може да заложи без да знае какви карти ще получи, залагайки сума, равна на пота. Играчите на покер да ми простят – тези редове са писани от човек, който не разбира много от карти, но е очарован от ритуалите и терминологията. Кой какво може да направи, кога и с каква смелост да се хвърли в неизвестното на играта, без да знае какви карти ще излязат. Именно там има въздействие „а bet in the dark“. И когато мисля за Тоти във футбола, това е идеята за играта, с която съм го архивирал в паметта си.

За разлика от залозите на тъмно в покера, Тоти бе осветител – онзи, който вижда, преди другите да го направят. Онзи, който вкарва топката в зони на терена, които за останалите са мрачни, а за него и за съотборника му, който се втурва натам – озарени. Всеки път, когато Тоти правеше пас, тревата като че ли просветваше – там, където бе избледняла, се връщаше яркият ѝ зелен цвят; там, където дъждът я бе отмил, тя започваше отново да расте. Когато чакаше пас, когато подаваше, когато стреляше, Франческо беше и дилърът, и играчът вляво от него, и онзи след него. Във футбола това е играчът, който вижда възможност там, където останалите виждат само двама крайни бранители.

Снимка: asroma.com

Винаги съм се възхищавал на Тоти отдалеч – осъзнавайки, че той принадлежи първо на Рома и на тифозите на „джалоросите“. Обичах го дискретно. Но с годините все повече разбирах, че начинът, по който играеше Тоти, засяга всички ни. Този уникален начин на докосване на топката е универсален, извън всякаква клубна принадлежност.

Играта на Тоти се доближава не толкова до нашумялата „визия за играта“, колкото до предчувствието. Да виждаш там, където другите не виждат – със сигурност. Но и това не е достатъчно. Важно е да виждаш преди другите, но и да виждаш заедно с другите. Красивото подаване е безполезно, ако не достигне до някой, който го разбира. Да отвориш пространство в рамките на секунда – това е талант, който Тоти ни е показвал стотици пъти. А за да го постигне, трябваше да умее да се лиши от нещо. Да не контролира топката с едно докосване повече, за да може да контролира действието в цялост.

Тоти, когато можеше (а неговото „можене“ е присъщо на една шепа футболисти), подаваше с едно, стреляше от воле, разменяше пасове с едно докосване – с пета, с вътрешен или външен фалц, с финно копване, с гърди, с глава, с десния или с левия крак. Модерният футбол, който най-много харесваме, често се описва с кратката формула: „две докосвания“. Дори преди да знаем точно какво значи, усещаме, че става дума за бързина – едно спиране и подаване, три докосвания вече са твърде много. А Тоти играеше с едно докосване. Ако приложим Тоти като теорема върху играта, ще получим футболист, способен да пасне навсякъде – от Бразилия от 1970 г., през всички Холандии на света, до Барселона на Гуардиола, Наполи на Сари, Ливърпул на Клоп. С Тоти понятието „универсален футболист“ се измества – не е онзи, който може да играе на всяка позиция, а онзи, който би играл във всяка епоха.

Снимка: asroma.com

Любимото ми движение на Тоти е онова преди докосването. Колко пъти сме го гледали? Тоти тръгва към съотборник, прави знак, застава с тялото си като за ос – и без да се обръща, без да спира топката, само с лек завой на тялото я пропуска леко да го задмине... и следва 40-метрово подаване към Касано, към Томази, към Батистута, към най-щастливия му съотборник. Това е извеждане на тъмно, това е залог, които е бил печеливш толкова много пъти. Прожекторите угасват около противника, а лъчът светлина следва траекторията на топката към наказателното поле, в краката на Делвекио, Мансини, Вучинич.

Или същото движение, но съвсем близо до вратата. Тоти се открива на съотборник с гръб към атакуваната врата. Получава на четири-пет метра встрани. Пауза. Преди топката да стигне до Тоти, той вече е решил. В познанието, в предвиждането е красотата на жеста. Знае дали да я върне чрез двойно подаване, дали да я вдигне към играч, идващ от другия фланг, дали да я пропусне и да я даде на онзи зад него – Емерсон, Де Роси, Наинголан. Знае дали да финтира, ако има залепен противник. Знае дали да стреля.

Перфектната асистенцията. Помните ли я? Тоти към Ламела в мач срещу Аталанта. Ламела подава от 20 метра и тръгва към наказателното поле. Тоти спира, докосва топката веднъж, вече е на дъгата. Ламела влиза в наказателното. Изглежда, че Тоти ще стреля – има пространството. Но ние не сме Тоти и не знаем. С още едно докосване той копва топката, докато играч на Аталанта може да помисли за шпагат и за миг тя стига до краката на Ламела, който остава сам срещу вратата. Лесен гол, най-лесният възможен. Тоти, осветителят.

Снимка: fourfourtwo

Тоти беше едновременно мъдър и безразсъден. Винаги. Във всеки мач. Хладнокръвието да задържи топката, за да даде време на съотборниците да се освободят, или да се отърве от нея за секунди, за да ускори атаката. Дръзността на хлапак, с която вкарваше невъзможни голове срещу най-силните отбори. И това е част от играта на светло и тъмно.

Онзи гол срещу Интер – любимият ми. Магията започва още от средата на терена, когато Тоти отнема топката, после пробива, освобождава се от двама. Не с дрибъл, а с воля, с интуиция. Трябва да си малко луд, за да видиш бъдещето. Пред него са Монтела и още двама съотборници. Има опции. Но гениалният играч понякога не се нуждае от тях. Тоти е усетил гола още в момента на отнемането. Започнал е да си представя прехвърлящия удар в съзнанието си още тогава. Не го е знаел, чувствал го е. Чувствал е, че се намира в царството на изключителното.

Още един гол. Срещу Бреша. Две докосвания. Амантино Мансини подава към Тоти на границата на наказателното. Първото докосване е с лек външен фалц, ориентира топката и елиминира защитник. Второто е прекрасен прехвърлящ удар, който изглежда най-естественото нещо на света. Il cucchiaio, запазена марка.

Тоти и залогът на тъмно са в моя наръчник на изгубените неща не защото не можем да гледаме тези кадри отново хиляди пъти, а защото няма да има нови. Видеата ни връщат красотата, но тя е вече позната. Утеха. Това е паметта, за която говори Юдит Шалански. Онова, което ни липсва – онова, което е изгубено – е неочакваното. Моментът, в който Тоти се готвеше да направи нещо – дали 50-метров пас, дрибъл или удар от далече, а ние още не знаехме какво ще се случи. Това напрежение беше прага, отвъд който очите ни щяха да виждат в тъмнината.

„Някой казваше нещо за сенките, които покриваха терена [...]“ – когато чета тези стихове на Марк Странд, мисля за Франческо Тоти. Той ни разказа много за сенките и тъмнината на терена – и за това как да се освободим от тях.

Джани Монтиери, L’ultimo uomo