Какво значение имаше Гасперини за Бергамо и Аталанта

Късен следобед в сряда в края на май. Серия А е приключила от няколко дни, а Аталанта се е класирала за пети път в Шампионска лига през последните седем години. Разхождам се в едно градче в покрайнините на Бергамо, когато в градината на една вила забелязвам възрастен господин, който се опитва да привлече вниманието ми. Изглежда на около осемдесет години, не се вижда често навън, а когато го видят, обикновено е там – пред къщата си, седнал на стол или подпрян на бастун.

Пресичам пустата улица и се приближавам с известна тревога. За първи път от десетилетия чувам гласа му: „Scüsem!“ (Извинявай!). Държи телефон в ръка, лицето му е напрегнато, поема си дъх няколко пъти, преди да заговори отново. Мисля си за най-лошото, проверявам инстинктивно джоба си, за да се уверя, че телефонът ми е под ръка, готов да се обадя за помощ. „Ma l’è ìra che ‘l va vià?“ (Вярно ли е, че си тръгва?).

Няма нужда да казва нищо повече. Успокоявам се, защото веднага разбирам, че не е зле – просто друга част от живота му е на път да приключи. Защото в Бергамо и околностите тези дни всички въпроси се свеждат до един-единствен човек: Джан Пиеро Гасперини. А оттам и до Аталанта. А оттам и до Бергамо. А оттам и до Аталанта на Гасперини. А оттам и до Бергамо на Гасперини. А оттам и до едно общо чувство.

439 мача, 228 победи, 865 отбелязани гола и 3273 дни по-късно, Гасп и Богинята вече не са най-дълготрайната и стабилна двойка в италианския футбол. Както се случва с всички, които са били заедно твърде дълго, връзката им накрая изглеждаше едновременно обтегната и силна. Свикнали бяхме с разногласията между тях, с ежедневните дребни закачки, с игрите на „тръгвам – оставам“, които сякаш бяха част от динамиката – стимул да продължат заедно, може би завинаги. Девет години във футбола са цяла вечност – като четиридесет в истинския живот – и човек се пита с известно смущение защо поне не са се постарали да се разделят добре. Както една толкова дълга и вдъхновяваща връзка заслужаваше. Поне това.

Изглежда като съдба за всички главни герои от този велик цикъл на Аталанта: Папу Гомес – продаден на безценица на Севиля през януари 2021 г.; Фройлер – преминал в Нотингам Форест в средата на август 2022 г., след като му беше дадено да разбере, че ще е част от проекта и през следващия сезон; Муриел – от когото е останало само едно прощално видео в Instagram от хотелска стая през февруари 2024 г.; Сапата – титуляр в първите два мача от сезон 2023/24, а после преминал в Торино на 1 септември; Малиновски – последният спомен за него са 9 минути като десен външен защитник в мача срещу Специя, преди да бъде пратен под наем в Марсилия през януарския трансферен прозорец на 2023 г.; Госенс – контузен три месеца, преди да премине в Интер; Паломино – извън състава почти през целия 2024 г. без особени обяснения; Хатебур – поне беше почетен с участие в Дъблин срещу Байер Леверкузен; и Иличич – но в неговия случай дори най-силната прегръдка едва ли би облекчила болката.

Никаква церемония, никакво тържество, никаква реч на микрофона, никакво сбогуване. Осем футболисти сред първите 70 по брой изиграни мачове с екипа на Аталанта, за които клубът не намери подходящ момент и начин да се раздели достойно. Както не го направи и с Гасперини.

Гасперини – човекът, който стои зад всичко това, най-важната фигура в трансформацията на футбола в Бергамо. Би било некоректно и дребнаво точно сега да се търси кой е по-виновен – кой не е направил достатъчно, за да убеди другия, и кой не е направил нужното, за да се убеди сам. Не е толкова интересно да се разбере „защо“– може би това е дори напълно естествено. Но е важно да се постави това решение в правилния исторически контекст, за да не се изкриви цялото преживяно чудо.

Флаерът, раздаван по улиците около стадион „Гевис“ след края на сезона.

Следващите мачове между Аталанта и Рома ще помогнат да бъде преживяна раздялата. Парадоксално е да се знае, че Гасперини ще се върне в обсега на тифозите на Аталанта именно в мач, който винаги е означавал повече от обикновено дерби през деветте му сезона в Бергамо. Победата с 2:1 след обрат през 2016 г., с голове на Д’Алесандро и Фройлер от пейката – първият истински израз на състезателна жестокост от групата обсебени „златни зрънца“, деца на Зингония, и връзката им с тогавашния стадион „Атлети Адзури д’Италия“

„Ако трябваше да играя в Бергамо, при жребия за начален удар никога не бих избрал Аталанта да атакува през второто полувреме към тяхната агитка. Защото когато атакуват натам, стават опустошителни. И това не може да е случайно“, каза Джанлука Виали в студиото на Sky Sport малко преди дузпата на Кеси в 90-ата минута под трибуна „Пизани“.

Загубата с 0:1 в откриващия мач на следващия сезон – първите 20 минути на Иличич с фланелката на Аталанта. Обратът от 0:3 до 3:3 през януари 2019 г. – най-зверската изява на Сапата, между пропуснатата дузпа и изравнителния гол. Още един обрат с 2:1 на 15 февруари 2020 г. – последният мач на „Гевис“ пред пълни трибуни преди Ковид, апотеоз на лекотата в играта и физическата мощ, невиждана в Бергамо: Пашалич влиза в 59-ата и с първото си докосване я праща в сглобката. Победата с 4:1 през декември 2020 г. с онзи гол на Муриел, и загубата с 1:4 през декември 2021 г. с онзи гол на Дзаниоло – две лица на една и съща монета. Победата с 3:1 през април 2023 г. – мачът на „намерих перфектната среда за работа, където цари уважение“. Победата с 2:1 през май 2024 г. – последните 60 минути от „първата Аталанта на Гасп“. И още едно 2:1 точно година по-късно, с гола на Сулемана, който потвърди петото класиране в Шампионската лига.

Всички тези мачове – манифест за това как Гасперини успя да менажира еволюцията на своята Аталанта на терена през годините. Свирепа и обладана в началото, носена от ентусиазма до спирането заради пандемията, после в търсене на нова идентичност и накрая – търпелива и напълно наясно с разполагаемото качество. Най-вече, треньорът на „първите пъти“ – съвършени и недосегаеми именно затова, носталгични и вечни, дори да е направена само още една крачка напред.

Новата ера за Аталанта като голям отбор започна с победа над Сасуоло и първо класиране в ШЛ.

Първият финал за Купата на Италия и първото класиране в Европа са постижение за цяло едно поколение фенове. Това са първите сезони, в които Аталанта от отбор, който буди симпатии (освен ако не си от Бреша), се превръща в истинска сила и заплаха и за грандовете. Това са първите години на печеливш футбол, независимо от това дали е носил реални трофеи – защото феновете на "ла Деа" никога не са държали главно на купите.

Почти девет години, през които огромното мнозинство от тифозите на Аталанта прощаваха всичко на Джан Пиеро Гасперини. Простиха му лошо изготвената, с оглед на резултата, стратегия за финала за Купата на Италия през 2019 г. – защото онези 24 хиляди, които бяха стигнали до „Олимпико“, заслужаваха вечна памет за онова общо преживяване, а загубите, както знаем, се помнят повече от победите. Простиха му онези тъжни трансферни лета – защото подмятанията към Сартори или Д’Амико бяха начин да се разбуди вниманието в клуба, защото поддържането на напрежението в периодите без мачове е част от ритуала в комедията на ролите. Простиха му и думите от пресконференцията в Барселона на 28 януари: „Аталанта може спокойно да върви по своя път и да мисли за настоящето и бъдещето – не е нужно да ми прави подаръци.“ – първата забележка, която вече не звучеше само като уж невинно подмятане. Защот американските собственици дойдоха заради бизнеса и хич не им пука за исканията на Гасперини, който искаше да опита всичко, за да продължи да мечтае за Скудетото.

След няколко години, ако се запитаме дали на Аталанта на Гасперини ѝ е липсвало нещо, отговорът ще бъде „Не“. Липсвал ли е трофей в Италия – когато три пъти си бил толкова близо до Купата, когато си бил на два месеца от това да играеш за титлата срещу Интер и Наполи, когато си бил на 180 минути от Суперкупата в Саудитска Арабия? Не, не е липсвал. Защото вече си го имал – в колективното съзнание. Защото Гасперини и неговите момчета превърнаха утопията в мечта, невъзможното – във възможно, а магията на неизвестното – в сметка, която си струва да бъде направена.

„Винаги трябва да оставиш мечтата на хората – ние се надяваме да можем да я осъществим.“

Гасп промени облика на част от италианския футбол – пионер, благодарение на хората и контекста, оформени в Бергамо. Треньорското му име вече е синоним на авантюрите с преса във всяка зона на терена, завръщането на персоналната опека дори за централните защитници – и най-вече третият бранител, който динамично заема последната третина на игрището (Толой – оригиналът, Колашинац – крайният вариант, Скалвини – потенциалът).

Гасперини остана дръзък и в подлагането на съмнение на някои от най-вкоренените механизми в италианския футбол. Отдалечи Гомес от лявата тъчлиния, само и само да го доближи до Иличич и да го превърне в диригент на целия терен – с онова 5:1 срещу Киево през октомври 2018 като истинско просветление. Само сред офанзивните референтни точки успя да извади най-доброто от зверове за дълбочина (Сапата, Хойлунд), атакуващи халфове в тела на централен нападател (Петаня, Скамака), серийни реализатори (Ретеги), фалшиви деветки с мисия да рушат чуждото владение (Кристанте, Пашалич, Копмайнерс).

Мина от фиксираните четириъгълни структури по фланговете с Де Роон вдясно и Фройлер вляво, до възможността Мартен да сменя позицията си с друг опорен халф. Промени позицията и цялата кариера на Спинацола, Куртич, Кристанте, Гомес, Малиновски, Копмайнерс, Едерсон, Лукман. Принуди Ливърпул, Реал Мадрид, Арсенал, Барселона да повишат нивото на собствения си футбол, за да могат да играят наравно с Аталанта.

Гасп имаше и късмет – че срещна Кротоне в Пескара след 4 загуби в първите 5 кръга на сезон 2016/17, а не някой друг отбор от Серия А. Че сърдечно-съдовата система на Антонио Перкаси беше достатъчно добре окислена, за да понесе обявяването на състава срещу Наполи няколко дни по-късно. Че между загубата във финала за Купата на Италия 2025 и онова 3:0 срещу „Невърлузен“ срещна един вече спасен Лече.

Тежко нападателно трио, Копмайнерс като заместник на контузения Де Роон в средата, възгласът „Forza Atalanta“ при 59:17 минута, и екстремно прилагане на предварителен игрови план.

Антипатичен, груб, неуместен, „дядо-мизантроп“, дразнещ за околните и дори мразен от някои, с които работеше всеки ден – Джан Пиеро Гасперини беше и това като треньор и лице на Аталанта, и – съдейки по признаците – винаги ще бъде. За една общност, която във футболно отношение никога не се е чувствала наистина призната – често игнорирана или недооценявана, дори когато резултатите на Аталанта заслужаваха нужното уважение – фактът, че постоянно се намират поводи да бъде омаловажавана, не прави нищо друго освен да засилва една историческа идентичност, изградена върху усещането, че винаги си срещу всички.

И това е едно от най-големите наследства на Гасп в историята на Аталанта. Преобърна футболната ѝ същност, превръщайки класирането за Шампионската лига в нещо нормално. Промени начина на мислене на десетки хиляди хора – в онези мисловни оазиси, запазени всекидневно за футбола, и в часовете преди мач – като ги накара да вярват, че да, и днес можем да победим. Направи така, че трите големи северни гранда, римските отбори и Наполи да са съперници и на терена, не само в баровете с Кампари в ръка. Но улови същността – нещо, което никоя титла или трофей не може да промени.

Дори студеното, почти дистанцирано прощално писмо, публикувано в „Еко ди Бергамо“, може да се тълкува като квинтесенция на бергамския манталитет: малко сантиментални пасажи, възприемани като изкуствени и неестествени, защото „да общуваш добре“ е излишна работа. Важно е да се работи, да се обръща страницата бързо, без да се губим в глезотии като чувствата. Един вид услуга, за най-циничните – за да бъде „забравен“ и преживян по-бързо.

Гасперини стана почетен гражданин на Бергамо през септември 2019 – Гомес (през декември същата година) и де Роон (декември 2024) също, и част от тази обществена почит те дължат именно на своя треньор. Той изживя отвътре най-тежкия момент за общността – месеците, в които Бергамо беше „най-засегнатият италиански град от Ковид“, с осминафиналите срещу Валенсия и Иличич като статуя, които бетонираха връзката между него и града.

Сред многото спорни фрази, които изрече през тези девет години, Гасперини запази най-точните думи за онези, които се превърнаха в неговия народ:

„Движехме се със стремежа да ставаме все по-добри. Осъзнахме, че зад нас стои една огромна радост – и това беше най-голямото удоволствие от всичко. Всеки път, когато се разхождаме из града, виждаме щастливи хора – и това е прекрасно. Хора, които са живели цели седмици само заради Аталанта, които са направили жертви, за да дойдат в Рим, в Дъблин. Разбрахме какво представлява историята на Бергамо от 1907 година насам. Изключително е да видиш тази отдаденост и вяра – винаги съм се опитвал да я предам и на онези, които идват от други страни. Получихме голям дар – разбрахме какво стои зад нас.“

С тези думи Гасперини отдаде почит на града, който го осинови – след победата в Лига Европа, когато заедно с отбора бе приет в кметството.

Няколко минути след хеттрика на Лукман в Дъблин, Гасперини казваше, че се чувства като мъж с „жена и две деца, но който среща една ослепителна жена“. Малко повече от година по-късно, жена и деца са си все същите – но красивата жена вече не е същата, и желанието да започне всичко отначало в крайна сметка е надделяло. Като партньор, който усеща как другият се изплъзва от прегръдките му – малко жертва, малко съучастник – агитката на Аталанта бе започнала да благодари на Джан Пиеро още преди няколко седмици.

На площада пред Северната трибуна се появи плоча. Две плочи – едната златна, другата сребърна – като по-ценният метал озарява гравюрата. Отгоре – силуетът на треньора от Груляско в края на Аталанта – Болоня 1:0, 22 октомври 2018, с вдигнати ръце и протегнати показалци като диригент, съпровождащ аплодисментите от стадиона на път към тунела. Отдолу – преработена реплика от финала на „Троя“ на Волфганг Петерсен, с Одисей – в изпълнение на Шон Бийн – увековечаващ един исторически момент:

„Ако някога се разказва нашата история, нека се каже, че сме крачили редом с великани... Нека се каже, че сме живели във времето на Гасперини.“

Да, господине на около осемдесет. Истина е – „л’è ìra“. Истина е – „л’è ‘ndacc vià“. Джан Пиеро Гасперини си отиде.

Масимилиано Боньи за Ultimo Uomo, Бергамо, 03/06/2025

Дизайн на корицата: Ана Гонсалес