Кратка история на провала на Спалети в националния тим

Паднал от небето в ръцете на Италианската футболна федерация като неочакван и незаслужен подарък, прясно коронясан като шампион на Италия и уж в мир със своето по-тъмно „аз“, Лучано Спалети изглеждаше най-сетне като правилния човек на правилното място. Габриеле Гравина, който уж не бил предвидил лавината от събития, започнала с оставката на Роберто Манчини посред август, изведнъж се оказа в позиция да замени селекционера от триумфа на „Уембли“ и краха в Палермо с човек, посрещнат с почти пълен консенсус като най-доброта възможна опция.

Ситуацията напомняше онези карти от „Монополи“, които ти дават безплатен изход от затвора: федерацията беше обвързала себе си изцяло с Манчини, който не беше просто селекционер, а и координатор на младежките гарнитури — от U21 до U20, в синхрон с Маурицио Висшиди, оглавяващ останалите юношески селекции. Тази структура се срина от едно подухване на вятъра, но Спалети се появи с внезапен проблясък — след кратка, но шумна схватка с Аурелио Де Лаурентис. Две години по-късно обаче отново сме тук: краката в морето, а в главите само мисълта, че всичко се е провалило.

Това е моментът, който Италия — страната на 60 милиона селекционери — обича най-много: когато се усеща мирис на кръв и се зоват масови оставки. Искат ги възрастните по баровете и улиците, младите на плажа и в социалните мрежи. Искат ги и бивши треньори, и бивши директори, и кандидат-директори в едни и същи интервюта, в които само датата се смени. Спалети също ще си тръгне — всъщност сам обяви, че във вторник ще прибере последната си заплата „в служба на родината“, с онзи мелодраматичен тон, който никога не го е напускал.

Гравина обаче няма да си подаде оставката. Не го направи след провала със Северна Македония. Не го направи и след последното Европейско. Още по-малко ще го направи сега. Наскоро той бе преизбран като единствен кандидат за нов тригодишен мандат, който ще затвори неговото десетилетие начело на федерацията. Дойде след ерата на Тавекио и временния управленски вакуум след краха срещу Швеция. Няма да си тръгне сега. 98,7% от гласовете - това би трябвало да ни кара да се замислим не толкова върху самата му кандидатура, а върху факта, че всяка евентуална алтернатива би била плод именно на това 98,7-процентно съгласие.

Но какво всъщност направи Спалети, за да прахоса всичко онова, което бе градил цяла кариера - кариера, в която в последните двайсет години почти не беше допускал провал?

Това ли беше най-добрата възможна версия на Спалети?

Началото на ерата „Спалети“ е обвито в онази риторика, която като че ли по договор съпътства всеки треньор, щом поеме националния отбор: „На 11 години, по време на световното в Мексико през 1970-а, помолих майка ми да ми ушие знамето на Италия. Надявам се да върна тази мечта на хилядите деца, които следят националния отбор“, казва той на представянето си. А после пуска и една от онези предварително приготвени сентенции: „Може и да не съм най-добрият треньор, който националният отбор може да има, но със сигурност ще бъда най-добрият възможен Спалети.“

Когато Спалети поема поста, ситуацията е сложна: на хоризонта отново се задава Северна Македония по пътя към Евро 2024, а квалификациите вече са тръгнали накриво със загуба от Англия в първия мач (1:2 в Неапол) при Роберто Манчини във вечерта на дебюта на натурализирания Ретеги, който дори бележи. Ако вземем състава, който Спалети пуска в Скопие в първия си мач начело на "адзурите", и го сравним с този, който потъна под дъжда в Осло по-малко от две години по-късно, откриваме едва пет общи имена: Донарума, Ди Лоренцо, Бастони, Барела и Тонали. Онази вечер голът за Италия е дело на Чиро Имобиле, капитан поради броя изиграни мачове (това ще се окаже и последното му участие за националния отбор). Девет минути преди края Италия е поразена от пряк свободен удар изпълнен от Енис Барди, днес халф на турския Бодрумспор. А дори и да хвърлим поглед към смените, това изглежда като съвсем различен отбор: влизат Дзаниоло, Скалвини, Гьонто, Бираги и за 60 секунди плюс добавеното време - Распадори.

Още по време на представянето си Спалети се показа оптимист: „Наследявам добър национален отбор -европейски шампион, 37 мача без загуба, с млади играчи, които вече се налагат. Трябва да се отървем от мисленето, че не сме в големия елит. Важна е работата, която вършим. Искаме да играем футбол, който прилича на нас - на една силна нация.“

Днес, след месеци (или може би години) на подценяване на съперниците, Гравина рязко контрира Спалети, обръщайки изцяло този възглед: „Трябва да признаем превъзходството на Норвегия - един от най-силните отбори през последните години, и по качество, и по физика, и по атлетизъм. Те са по-добри от нас. Загубата е възможна, но трябва да разберем как се стигна до нея. Подходът трябваше да бъде различен, с огъня в сърцето, за който говори Буфон, и той трябваше да доведе до различен край. Този начин не мога да го приема. Подготвяхме мача срещу една машина по начин, който не прилягаше на толкова важна среща.“

Поне в началото Спалети изглежда да следва собствените си идеи. Избира схема 4-3-3, с която спечели титлата в Наполи. Побеждава Украйна на Сан Сиро няколко дни след равенството в Скопие, благодарение на два гола на Фратези, които сякаш възнаграждават вече свършената работа. Распадори е избран за централен нападател, а опитът да бъде възстановен Дзаниоло изглежда отчайващ.

Двете решаващи срещи са насрочени за октомври (Англия–Италия) и ноември (Украйна–Италия, играна на неутрален терен в Леверкузен). На Уембли пак има трио в атака, този път с истински централен нападател -Скамакa. Италия впечатлява в първото полувреме и повежда с гол на нападателя от Аталанта, но след това Англия вдига темпото и обръща.

„Играхме с правилни намерения, но твърде често резултатът ни влияе. Трябва да израстваме в моментите, които срещите в Европа ни поднасят: в битките на физическо ниво трябва да издържаме“, казва Спалети веднага след мача.

За мача с Украйна е необходим поне равен, за да се вземе вторият билет за Европейското. Италия пристига изтощена, а потенциално нарушение за дузпа на Кристанте е игнорирано в последните минути.

При последния съдийски сигнал Спалети е като каменна статуя. Той казва, че няма основание за дузпа и че Италия не е откраднала нищо, въпреки че класирането се усеща повече като облекчение, отколкото като постижение: „Напълно заслужихме класирането“. Това е и последният мач, в който играе със система 4-3-3 до началото на Европейското.

В общественото мнение започва да расте силното желание за защита с трима централни бранители. Все пак шампионатът е доминиран от Интер на Симоне Индзаги, а Спалети вече мисли за Европейското. Той обмисля да започне с триото в отбрана на Интер като Дармиан да покрива позицията, на която в клуба му играе Павар.

През март на американското турне срещу Венецуела и Еквадор Италия играе с формация 3-4-2-1. В края на май, преди окончателните повиквателни, Спалети казва една от фразите, които в последно време често се повтарят като мемета в социалните мрежи:

„Мисля, че групата от играчи на Интер е много важна за нас. Добре, че Интер още вярва в италианския талант. Да имаш шестима от един и същи отбор е голямо предимство. Не е както преди, когато националният отбор беше съставен главно от играчи на Интер, Ювентус, Милан, понякога Рома. Сега има футболисти от Дженоа, Болоня - от всякъде. Когато играеш с някого, оглеждаш се и казваш: 'Това сме ние и можем да се доверим един на друг, защото вече го доказахме с шампионската титла' — това е предимство.“

Два дни по-късно Франческо Ачерби съобщава, че ще пропусне Европейското заради проблем в адукторите. И изведнъж Спалети започва да се меши картите. В приятелските срещи с Турция и Босна преди немското първенство той редува две тактически постройки— 4-2-3-1 и 3-4-2-1.

В шампионата избухва таланта на Калафиори, а повиквателните за националния треньор стават странен микс. Ако включим Ди Лоренцо и Дармиан, има потенциално седем централни защитника за линия от трима (Буонджорно, Калафиори, Бастони, Гати, Манчини), плюс Беланова, Димарко и Камбиазо.

Има и офанзивни крила като Киеза, Закани и Ел Шаарауи, последният теоретично може да играе и като пети защитник. Италия заминава за Германия без ясни отговори и сигурност за системата на игра.

Да умреш за (чуждите) идеи

В нормален свят, с национален треньор на поста по-малко от година, Европейското би трябвало да е етап по пътя към световното през 2026-а, с ясна визия и идеи. Но Италия е действащ шампион и това тежи във всички оценки. Единственият теоретичен допир с отбора на Манчини изглежда е желанието да се контролира притежанието на топката, но след това какво?

Срещу Албания защитата е с четирима, Италия бързо изостава, след това се връща в мача и печели, но играта е колеблива. Срещу Испания губи с 0:1, само защото Донарума спасява абсолютно всичко спасяемо. Ди Лоренцо изиграва трагична среща срещу Нико Уилямс, Джоржиньо изглежда като далечен родственик на играча от ерата Манчини, а Киеза и Фратези почти не докосват топката.

Уплашен от кошмарен мач, Спалети се отказва от себе си и срещу Хърватия пуска схема 3-5-2, която мирише на страх от километри — Дармиан в тройката в защита и Ди Лоренцо по целия десен фланг.

За Хърватия това е идеалния мач - бавно темпо, Модрич дирижира операциите и бележи гола 1:0.

Точно тук, преди да е започнал наистина, приключва цикълът на Спалети. Следва отстъпление от първоначалните му решения, завръщане към по-познатия му стил и награда от съдбата. Закани възкресява надеждите на адзурите и сваля куфарите им от самолета, точно както Баджо го прави през 1994-та срещу Нигерия.

Но Спалети вече е в капана наречен параноя и негативизъм, който бележи най-трудните моменти в кариерата му.

На обвиненията за предпазливост реагира зле, много зле: „Какво общо има предпазливостта? Един път искате да се играе с трима централни защитници, друг път с четирима, а ние играем и по двата начина.“ После започват да се носят слухове за някакъв пакт с играчите за преминаване към защита с трима.

„Това са ви го казали, а който разказва неща от съблекалнята, вреди на националния отбор... Не е предположение, със сигурност ви е било разказано. Има неща вътре в съблекалнята, и неща извън нея... Но е ясно, че аз винаги говоря с играчите, слушам ги: 3-5-2 е моята теза от Коверчано, и тази система сме я пробвали. Няма пак, аз просто говоря с играчите.“

Със Швейцария Спалети връща четиримата в защита, но резултатът е една предпазлива игра и безславно отпадане. Ако не беше назначен само преди 10 месеца, Спалети вероятно щеше да е застрашен от уволнение, но не стига дотам.

Последвалото е един кратък илюзорен цикъл, през който минава и Роберто Манчини след провала в баража срещу Северна Македония: играе се Лига на нациите, която се явява като утешителен шамар от любяща баба.

Междувременно Спалети защитава системата с трима централни защитници и я обявява като водещата посока, а за другото ще се види: двама плеймейкъри и един нападател, десетка и нападател, двама нападатели - какво значение има, важното е да се върви по главния път, начертан от шампионата.

Франция-Италия 1-3 е може би най-добрият момент в цялото ръководство на Спалети. Но това е мач от началото на септември в турнир, чийто смисъл може би трябва да се преосмисли докрай. Когато започва да има значение, през ноември, Франция връща резултата и праща адзурите на четвъртфинал срещу Германия.

Следват месеци почивка докато Норвегия наблюдава и се готви за началото на квалификациите за Мондиал 2026 с победа след победа.

На 5 юни 1991 г. Адзелио Вичини се разби в норвежкия айсберг, правейки класирането за Евро ‘92 практически невъзможно. В Осло тогава завърши 2:1, докато младежкият национален отбор на Чезаре Малдини получи шест гола от връстниците си. Антонио Матарезе, вече разбрал се с Ариго Саки, доволно потриваше ръце, оставяйки клетия Вичини на пейката до края на квалификациите, докато аритметиката окончателно не отписа Италия след 0:0 при гостуване в Съветския съюз. В Норвегия, още преди поражението да е отминало, федералният президент се изказва така: „Оставете Вичини на мира, нека се опитаме да разберем неговата болка. Ще имаме открит разговор. Имаме хора и структури, с които веднага можем да започнем отново. Целта са световните финали през 1994-а, ако се класираме. Отборът ще бъде поверен на треньор с голям опит. Ще говоря с Вичини откровено, за да му кажа, че нямаме време за губене. Можех да го освободя още след световното, но не ми се струваше правилно. А младежите? Добре че не летях с тях, иначе щях да ги нашамаря. Малдини? Ако се наложи, ще сменя и двамата селекционери.“

На 6 юни 2025 г. Лучано Спалети остана сам под дъжда, плащайки цената за всички свои колебания – дори за тези в навечерието на мача, когато реши открито да влезе в конфликт с Ачерби и Манчини (Роберто, докато римлянинът Джанлука беше оставен извън групата, заедно с римския си съперник Романьоли, въпреки поредицата контузии сред централните защитници) при положение че на карта беше заложено класирането на Мондиала.

Вчера бе последната страница от тази гротеска. Гравина говори с журналистите, печели време, увърта по неубедителен начин, а Спалети сам обявява уволнението си на пресконференция – толкова абсурдна сцена, че е трудно да повярваш, че наистина се е случила. Едновременно унизително за вече бившия селекционер, но и донякъде дребно отмъщение срещу федерацията, която реши да го изостави, измивайки си ръцете от отговорността за провала.

В същото време Гравина говореше за проекти, които трябвало да се реализират, сякаш не той е начело на федерацията от 2018 г.: „Трябва да развиваме младите. Имаме 50 федерални центъра, бих ги преразгледал. Трябва повече техника, повече предаване на ценности, повече възпитание. Не мисля, че ни липсва чувство за принадлежност – синият екип не е просто цвят, а наследство, история. Не го обличаш с тялото си, а с душата си: не е твой, даден ти е назаем от великите шампиони. Даден ти е назаем от децата, които мечтаят за него. Абсолютно вярвам в това – и с мен вярва и мнозинството, което ми гласува доверие. Не мисля да се оттегля в такъв деликатен момент. Това би било допълнителна щета – трябва да следваме една дългосрочна визия. Имаме таланти, но за да станат големи играчи трябва да получат възможност – и тя трябва да им бъде дадена със смелост. Ламин Ямал преди две години беше обикновен играч – просто някой повярва в него.“

Последният гол на Италия на световно първенство беше вкаран от Марио Балотели след асистенция на Антонио Кандрева: първият сега търси някакъв договор кой знае къде, за да приключи кариерата си, а вторият тъкмо се оттегли. Последният гол в елиминационна фаза на световно първенство пък бе на Марко Матераци след ъглов удар, изпълнен от Андреа Пирло - досещате се кой е мачът.

А разпадът на Италия се случи почти в същите часове, в които Франческо Тоти, в мач между ветерани, реши да вкара гол от центъра, подсилвайки носталгия, каквато никога досега не бе изглеждала толкова оправдана – същата носталгия, която Италия опита да използва като оръжие преди Европейското, поканвайки пет велики десетки от миналото (Антониони, Баджо, Дел Пиеро, Ривера и самия Тоти) да посетят отбора, сякаш можеха да предадат талант и харизма по осмоза – в събитие, което премина границата на криндж културата.

Неоправдана и неоправдаема, обаче, е вярата, че Италия трябва да участва на световни първенства по право – като някакъв кръвен дълг. Мнозина го казаха през тези дни, включително и самите играчи. А вчера го повтори дори Гравина: „Не мога да си представя Италия без световно първенство.“

Може би обаче е време да се приеме реалността.