15 години по-късно нещата между Милан и Алегри са различни

Звучи почти почти абсурдно, ако се замислим днес, но през лятото на 2010 г. Милан избра Масимилиано Алегри за нов старши треньор, го направи не само с надеждата, че е заложил на обещаващ специалист, но и с очакването, че е намерил човек, който да практикува модерен и атрактивен футбол.

„Искаме да побеждаваме чрез зрелищна игра, която да доставя удоволствие не само на нашите фенове, но и на целия футболен свят“, заяви Силвио Берлускони в деня на представянето на Алегри, по време на една доста странна пресконференция, която тогавашният министър-председател започна с хвалба за „6600-те мафиоти, изправени пред правосъдието“ благодарение на вътрешния министър Роберто Марони — също присъстващ в залата в ролята си на запален фен.

„Имаше le physique du rôle да води Милан“ – казваше Адриано Галиани за Масимилиано Алегри, който в първите си два сезона като треньор в Серия А си бе изградил репутацията на наставник, който кара отборите си да играят добър футбол. Всъщност, в предходния двугодишен период неговият Каляри беше един от най-интересните отбори в първенството спрямо наличните ресурси.

След като започна сезон 2008/09 с пет поредни загуби, но остана на поста си въпреки факта, че президентът Масимо Челино бе известен с честите треньорски рокади, оттогава насетне росо-блу започнаха да играят атрактивен футбол в своята схема 4-3-1-2. Това им позволи спокойно да се спасят и дори да се изкачат до деветото място – и до днес най-доброто класиране на клуба през последните 30 години.

Подкрепян от стабилността на Маркети под рамката, Астори в центъра на защитата и Даниеле Конти в средата на терена, онзи Каляри блестеше с динамична игра, благодарение на подвижните нападатели Акуафреска и Джеда, включванията на Лацари и Биондини от втора позиция и – най-вече – гения на Андреа Косу. Превърнат от Алегри от крило в плеймейкър, Косу се утвърди като един от най-добрите играчи в Серия А и дори привлече интереса на Барселона на Гуардиола. „Играете наизуст, не се страхувате, не ритата просто топката напред“ – поздрави ги репортерът на Скай Италия Марко Нозоти след историческата победа с 2:3 като гост на Ювентус – може би най-престижният резултат на Алегри в Каляри. Този сезон му донесе и първата от четирите му Златни пейки за най-добър треньор в Италия.

Следващият сезон обещаваше още повече – през зимата Каляри дори бе близо до зоната Шампионска лига и имаше шанс да изпревари Ювентус, ако победи Удинезе в един мач в края на февруари. Вместо това дойде загуба и нещо се счупи. Оттогава сардинците почти не печелеха, вероятно вече удовлетворени от постигнатото спасение и с ясното съзнание, че „Сант'Елия“ така или иначе не отговаря на изискванията за участие в евротурнирите. Седемте загуби в следващите девет мача се оказаха неприемливи за Челино, който реши да уволни Алегри.

Президентът бе подразнен не само от лошите резултати, но и от слуховете, че треньорът вече е дал дума на друг клуб – по-конкретно Милан. „Сърдит съм, защото той се отказа и ни остави с едно посредствено завършване на сезона“ – заяви разочарованият Челино, който дори заплаши, че ще блокира отиването му в Милан с действия, граничещи с мобинг: „Разочарован съм. Не крия, че искам разплата. Мога да го държа извън професията до края на договора – идея, която ме изкушава“. Потребна бе цялата дипломатичност на Адриано Галиани, за да постигне споразумение и да освободи Алегри. Както припомня Гадзета дело спорт, Челино се е съгласил в знак на благодарност към Галиани, който го е спасил от алкохолна кома навръх Нова година през 2006-а в Маями.

Петнадесет години по-късно ситуацията е обърната с главата надолу – както за Алегри, така и за Милан. Алегри днес пристига като треньор, извикан от клуб, който е изморен от експерименти, а ръководството отчаяно се стреми да се отдалечи от всякакви идеи за митичния „красив футбол“. Променили са се както репутацията на Алегри, така и вътрешните динамики в Милан. Ако през 2010-а той беше млад треньор с перспектива, подкрепян от стабилна структура с ясни ориентири (може би единственият плюс в онзи декадентски Милан), днес той се завръща като опитен специалист, призван да запълни празнотата в една дезориентирана институция.

В известен смисъл, Алегри ще трябва да поеме същата отговорност, каквато имаше в последните си два сезона в Ювентус – първо като последен стълб в рухващ клуб, ударен от скандала с финансовите манипулации, после като фигура на прехода в ерата на новото ръководство. Въпреки всичко, Алегри съумя да поддържа стабилни резултати – класира тима в Шампионската лига и в двата сезона – и послужи като гръмоотвод за напрежението, което обяснява и обичта на най-верните фенове към него.

Както Ювентус се разкая и се върна при него след провала на проектите на Сари и Пирло, така и Милан избра Алегри като начин за пречистване от всички „екзотики“, довели до избора първо на Фонсека, после на Консейсао. Завръщане към старите сигурности, към име, което според общественото възприятие трябва да носи резултати. А именно възприятието – предвид нивото на нетърпимост сред тифозите – изигра ключова роля при това решение, може би не по-малка от спортните или управленските съображения.

Още когато дебатът около футболните философии в Италия се изостри, Алегри яхна една наративна вълна, която се превърна в бетонен постулат: този на практичния човек, винаги една идея по-хитър от останалите, които „не са разбрали, че футболът е проста игра“.

"Алегри със сигурност нямаше да допусне онези голове. Алегри със сигурност нямаше да загуби онези мачове. Алегри със сигурност щеше да знае как да победи." Това бяха често срещани реакции сред феновете на Юве този сезон с Мота начело. Дали реалността на последния му престой в Ювентус подкрепя или опровергава тези твърдения – вече няма значение. Възприятието е такова, а то често е по-силно от реалността. А когато феновете имат нужда от наратив, особено в мрачни периоди и особено през юни – далеч от старта на новия сезон – Алегри е удобна фигура, зад която могат временно да се скрият истинските виновници за катастрофалната изминала кампания.

Безспорно, Алегри има усета и опита, за да компенсира някои структурни дефицити на настоящия Милан. Освен това, Таре е спортен директор, който действа по възможностите на пазара, а Алегри е треньор, който не робува на догми при избора на играчи – едно от качествата, които го правеха идеален наставник за Ювентус на Марота.

На терена обаче Алегри ще трябва да покаже нещо различно от последните си години в Торино – там, където макар отборът да имаше ограничения, той така и не успя да извлече максимума от наличния потенциал.

Последните три години в Ювентус бяха странни за Алегри. Изглеждаше сякаш се е върнал, за да затвори някакъв отворен цикъл след уволнението си през 2019-а и последвалото назначение на Сари – треньорът, с когото бе противопоставен в онзи абсурден дебат между резултати и „красив футбол“.

Във втория си период в Ювентус Алегри се окопа в своите идеи до степен да се превърне в нещо като собствена противоположност – треньор-идеолог, макар и с обратен знак спрямо тези, срещу които воюваше. Без оглед на характеристиките на играчите, почти сякаш напук, той се ограничи до един и същ репертоар – дълбока пасивна защита и контраатаки в отворено поле. Един Алегри далеч от най-добрата си версия – тази от Каляри, Милан и първия цикъл в Ювентус – когато, макар и винаги да залагаше на здрава отбрана, умееше да изгражда атаки, съобразени с качествата на най-добрите си футболисти, базирани на естествени взаимодействия и конкретни игрови ситуации.

За справка на написаното горе - 1:18 за гола на Игуаин, който идва след плавно изнасяне от защита и заобикаляне на пресата на французите, а не просто с бърза контра.

Новото начало в Милан може да се окаже възможност за по-спокойна работа. Алегри в Милан няма да води партизански войни. Разбира се, пред микрофоните може и да продължи своята медийна битка срещу теоретиците, философите, тики-така и така нататък, а частично ще трябва да се занимава и със спортната насока на клуба. Но на терена ще може да работи с по-освободен ум и, кой знае, може би ще се опита да предложи не непременно офанзивен, но съвместим с характеристиките на играчите футбол. В крайна сметка, митичният „красив футбол“ не съществува, а по-правилно е да се помисли какво всъщност означава „да играеш добре“: да извлечеш максимума от качествата на своите играчи, да създадеш условия за отбелязване на голове и да сведеш до минимум вероятността да ги допуснеш. Начините за постигане на тези три цели са десетки.

Трудно е обаче още отсега да се правят категорични изводи за това, какво ще предложи новият треньор. Предстои трансферен пазар, а лятото в Милан се очертава бурно. Вече можем да предположим, че при Алегри евентуалната продажба на Рейндерс или Тео Ернандес би била по-малко болезнена — поне на теория — тъй като треньорът предпочита крайни бранители, които са стабилни в защита, и вътрешни халфове с добър тактически усет без топка, които не се притесняват, че ще играят с малко докосвания.

Разбира се, истина е и това, че двама толкова добри играчи в изнасянето на топката биха му били от полза, тъй като Алегри харесва футболисти, които могат да водят топката на дълги разстояния. От тази гледна точка, Милан разполага с подходящи имена, започвайки с Леао — стига, разбира се, той да не бъде поставян твърде далеч от вратата и твърде изолиран от останалата част от отбора. Ще бъде интересно да се види и как ще се впише при Алегри инвестиция като Хименес — играч, който вероятно би се мъчил при треньори, изискващи по-активно участие в разиграванията: мексиканецът не е особено подходящ за ролята на свързващо звено, но се чувства комфортно в открито поле (достатъчно е да си пуснем Фейенорд – Байерн Мюнхен 3:0, с много ниска линия на холандците), и не се свени да се жертва в името на отбора.

След сезон, завършил на осмо място, минималната надежда на феновете и ръководството е Алегри да гарантира по-високо ниво на представяне: в рутината на Серия А, дори в последните си години в Ювентус, Алегри показа, че познава формулата за трупане на точки – поне срещу по-слабите съперници, т.е. срещу по-голямата част от отборите в шампионата. Ще успее ли да направи същото и в Милан и, за разлика от периода си в Юве, да изгради отбор, който отново да вдъхне оптимизъм на своите привърженици с оглед на бъдещето?

„Аз съм практичен човек, амбицията ми е да стигна възможно най-високо. Давам всичко от себе си, а пък ще видим какво ще стане“, казваше той в интервю за Il Tirreno, местния вестник на Ливорно, още когато беше треньор на Каляри. Да си върне този практичен дух – без да смята, че има само един-единствен начин да се играе футбол – за да извлече наистина максимума от състав, който по имена си остава един от най-добрите в първенството, би било добро начало.