Николо Дзаниоло срещу всички

Преди три години Николо Дзаниоло беше най-нелюбваният играч в Серия А. Напусна Рома със скандал, раздели се с феновете, които бяха чакали множеството му завръщания след контузии и не блесна нито в Англия, нито в Турция. След това се върна, поигра малко в Аталанта и успя отново да подразни хората с гол на „Олимпико“ срещу Рома и празнуване гол до кръста с ръце на ушите. Твърде малко, за да породи омразата от преди години. След няколко месеца и Аталанта се освободи от него, а Дзаниоло изигра няколко мача и с фланелката на Фиорентина. Вече изглеждаше като едно от онези имена, които просто обикалят из първенството, пробват в почти всеки отбор, но без да будят особено внимание.

Дори когато това лято се появи новината, че влязъл в съблекалнята на юношите на Рома, за да ползва тоалетната, и се скарал с двама от играчите, историята не предизвика толкова шум. Той опита да я омекоти с различна версия, но същността не се промени. Дзаниоло, който се кара с двама тийнейджъри на Рома в тяхната съблекалня. На 26 години той изглеждаше като фигура от миналото. Застоял продукт, забравен в хладилника, призрак, който продължава да кръжи около италианския футбол.

После реши да премине в Удине. Взе фланелката с номер 10 на Ди Натале и някои фенове отново започнаха да го недолюбват. За човек, който има нужда от рестарт, изборът беше рисков, но и напълно в стила му. Публиката в Удине обаче му показа топло отношение. Може би той не го очакваше и в опита си да отвърне на жеста звучеше почти надменно. „Разбирам Ди Натале“, каза, поставяйки се наравно с човек, който е останал в Удине през цялата си кариера, отказвайки предложения от Ювентус. „Ако някъде те обичат, защо да си тръгваш?“ Това го казва човек, който за две години смени Галатасарай, Астън Вила, Аталанта, Фиорентина и Удинезе. Може би така индиректно ни казваше, че си е тръгнал от всички тези места, защото никъде не се е чувствал истински оценен.

В началото на сезона Николо не играеше. После започна да влиза по малко, но без да впечатли. Вкара в Купата на Италия срещу Палермо, но веднага след това срещу Каляри пропусна гол от три метра. Вместо негативни реакции породи искрена тъга. Изглеждаше прекалено дори и за него. Тежък удар за човек с такъв нарцисизъм. След като прати топката в аут от толкова близо, Дзаниоло остана на колене с лице в ръцете си.

Това беше само преди месец. Изглеждаше, че върху него тежи негативната енергия на всички, които чакат отново да се провали. Дори в Удине вероятно някои започваха да се питат дали точно те трябваше да поемат тежестта на един обречен играч. Тогава, без да има какво да губи, Дзаниоло се освободи от напрежението. И започна отново да бележи. Дойдоха головете срещу Кремонезе, срещу Ювентус, а след това и онзи прекрасен, решаващ гол срещу Аталанта.

При този лек обрат в посоката, усещайки че късметът може би отново се обръща, Дзаниоло даде няколко интервюта, в които като че ли искаше да ни убеди, че е различен човек. Но нищо не подсказва обратното по-ясно от човек, който ти хваща раменете с две ръце и ти крещи: „Погледни ме в очите, кълна се, промених се.“

Пред Messaggero Veneto, La Repubblica и Corriere dello Sport той повтори едно и също. Допуснал е много грешки. Но и натискът е бил огромен. Стигнал е прекалено високо твърде рано. „На 18 години преминах от Примаверата на Интер в топ отбор от Италия, вкарах два гола в Шампионската лига, не беше лесно да остана здраво стъпил на земята.“ Звучи почти разкаян, но знаем, че е човек, който не би съжалил докрай дори за лоша татуировка. „От една страна, ако съм стигнал до тук, значи така е трябвало да бъде.“ Само едно не би повторил: събличането след гола срещу Рома и твърде бурните празненства.

Не е минала дори година от онзи мач. Дзаниоло отново игра на „Олимпико“ срещу Рома през ноември и този път беше кротък. Изпусна гол очи в очи със Свилар, но не се поддаде на провокации от страна на публиката или някои от играчите. Това се забеляза и в други мачове този сезон - противниците му го познават добре и го провокират при всяка възможност. Засега реакциите и ненужните картони остават в миналото.

Дзаниоло дори прекалява в желанието си да покаже тази нова зрялост - в интервюто си споменава, че не му харесва мисълта, че травмите са ограничили растежа му. Напротив, предпочита да мисли че са го „направили по-силен“. Прекалено е, Ник. Това е прекалено. Все пак говорим за две скъсвания на кръстни връзки (на двете колена) в рамките на няколко месеца между лятото и есента на 2020 г.

Но Дзаниоло си остава Дзаниоло. Ние го знаем, а вътрешно го знае и той. Преди гола срещу Аталанта имаше положение, в което от една страна се справи добре във воденето на топката, събори човека зад себе си, който се опитваше да го забави. След това показа своя егоизъм, големия му технически лимит: липса на поглед върху играта, липса на решителност в завършващата фаза. Само кон с капаци не би подал топка като тази. Само най-упоритият и егоцентричен човек на света, жаден за одобрение, би форсирал удара с двама играчи около него вместо да подаде на свободния съотборник.

Но Дзаниоло няма за какво да се извинява. „Изговориха се много неща. И аз имам вина. Разбирам го, не бях навършил и двадесет, когато заиграх голям футбол.“ Така е. Той плати много висока цена за грешките си. А в крайна сметка не направи нищо друго освен да бъде себе си.

Би имал право и да е малко ядосан на съдбата. Тя му отне част от таланта, стесни хоризонта на физическите му възможности. Въпреки това той остава силен играч, мощен физически, особено при защита на топката. Може да си изгради отново кариера на високо ниво в първенство пълно с дуели като Серия А. Достатъчни са му тези четири гола в първенството, вече пет за сезона, след като имаше общо пет в последните два, за да се върне в разговорите за националния отбор на Италия. Още има време, Ник.

След гола срещу Аталанта Дзаниоло посочи терена и извика към публиката: „Аз, аз“. Приличаше на жест на Кристиано Роналдо. Но колкото и да е световен шампион по нарцисизъм, Роналдо го беше измислил малко по-сложно. Той казваше: „Аз съм тук“, спокойно. Егоцентризмът на Роналдо се храни от нашите погледи. Иска величието му да му бъде признато. А Дзаниоло иска просто да бъде видян.

„Аз, аз“, казва Николо. Защото иска да му се признае, че съществува, че може да бъде Николо Дзаниоло. Да, ти си, Ник! Разпознаваме те. Сега мисли да играеш и се наслаждавай на добрия си момент. Вече никой не те мрази. Вероятно. Поне засега. Зависи и от теб, Ник. Зависи и от теб.

Статия: Ultimo Uomo