Паоло Ваноли и цикълът на посредствеността в Торино

Когато след сивия мач между Торино и Рома, с който приключи първенството, Урбано Кайро се появи за обичайната си среща с журналистите на паркинга пред стадион „Олимпико Гранде Торино“, никой не очакваше какво предстои (да, прочетохте правилно: президентът на Торино обикновено дава изявления на паркинга, почти никога в залата за пресконференции). Този път обаче директната му атака срещу Паоло Ваноли изненада всички: монолог от около седем минути, на моменти дори унизителен, насочен срещу треньора, водил Торино през изминалия сезон — и последван от също толкова остри материали в Гадзета дело Спорт, чийто издател е самият Кайро.

Изненадваща бе не толкова същността на позицията на Кайро — резултатите на Торино действително бяха за пореден път разочароващи — а по-скоро тонът. „Говори за осем финала, по-добре щеше да каже полуфинали“; „Кой пуска отбора на терена? Не всеки път е виновен Кайро“; „Твърде много думи, твърде много приказки. Това не помага — така се тренират феновете, не играчите“.

Рядко се случва Кайро — който отдавна е преминал през фазата си на президент, който уволнява треньори при всеки срив — да се нахвърли толкова яростно срещу свой наставник, дори и при по-слаби резултати от тези на Ваноли и дори когато е стигал до уволнения по средата на сезона (последно с Михайлович, Мадзари и Джампаоло). Затова усещането е, че не резултатите — или поне не само те — са накарали президента на Торино да избухне.

Отборът на Торино наистина изживя анонимна кампания, завършена с поредица от неубедителни представяния и резултати, но на Ваноли не му липсват оправдания. Миналото лято Торино загуби наведнъж титулярното си защитно трио (Кофи Джиджи, Буонджорно и Родригес), след което си каза сбогом и с Беланова още в началото на сезона („Продадоха го без моето знание“, коментира тогава самият треньор), а през октомври загуби и капитана и техническия лидер Дуван Запата (който не бе заменен през зимния трансферен прозорец въпреки многократните молби на треньора). Заместниците, избрани за защитния вал, бяха очевидно недостатъчно класни, след като отборът остана и без Пър Шурс: от Коко до Валукевич и Педерсен — всички те са явно по-слаби играчи от тези, които заместваха.

Ваноли, който дебютираше в Серия А, пое значително отслабен състав спрямо тези, с които разполагалаше Юрич през предходните три сезона; оценката на неговия сезон без отчитане на този факт би била несправедлива и може би дори Каиро го осъзнава. Ако трябва да бъдем по-реалистични, може да се каже, че макар 11-ото място в крайното класиране да не е особено запомнящо се постижение, фактът, че Ваноли е спасил отбора на практика през февруари, държейки го далеч от опасната зона, е резултат, който не трябва да се счита за толкова очевиден, особено ако се има предвид каква беше ситуацията между октомври и ноември, когато Торо не можеше да преодолее загубата на Запата.

Чувството е, че Ваноли е платил цената най-вече за някои свои изказвания, преди да бъде съден за резултатите си. Особено внимание заслужава пресконференцията преди мача с Лече през средата на май, където сравни постиженията на Аталанта и Болоня с тези на Торино.

„Когато чувам треньорът да казва, че Болоня има идеи, Аталанта има идеи, Комо има идеи“, отговори Кайро отново в паркинга на стадиона след загубата от Рома, „после се поправя и казва, че Комо е похарчил много пари. Болоня има идеи, но е похарчил 300 милиона за десет години. Ако сметнем последните 13 години, откакто се върнахме в Серия А, Болоня е зад нас. Но шапка долу, те се представят добре през последните две години и им честитих, радвам се за тях. Въпреки това трябва да гледаме нещата по-цялостно, а не да се водим само от емоциите на момента. Особено някой като Ваноли, който е треньор и е в този свят от четиридесет години.“

Ако трябва да се анализира сравнението между резултатите на Торино на Кайро и тези на теоретично сходни отбори (Аталанта, Болоня, но и Фиорентина и Наполи) това би заслужавало отделна глава, но е ясно, че Кайро е обиден от тези и други изказвания на Ваноли през сезона, които косвено подхраниха недоволството на феновете — ескалирало още през август след продажбата на Беланова и кулминирало с протест от 20 хиляди души в Торино на 4 май.

Ваноли често говореше за амбиции — в явен разрив с президента, който сам признава, че предпочита „да работи на тъмно“, обяснявайки, че „е по-добре да не се изкарват целите на показ“ (което не е най-добрият начин да се мотивира една среда и тези, които работят в нея). Ваноли, дали съзнателно или не, използваше пресконференциите си, за да припомни някои ценности, важни за историята на Торино и неговата реторика, прокарвайки се в онази огромна пукнатина, която се е оформила през годините между една фанатична за идентичността си публика и президент, обвиняван от същите тези фенове, че не се грижи и не оценява всичко, свързано с ДНК-то на "граната".

По този начин треньорът сам се превърна в един от символите на нарастващата враждебност — почти емблема на конфронтацията между публиката и собствеността (която в този случай се свежда до един човек). Урбано Кайро вероятно би могъл да понесе постоянните протести на стадиона и десетките хиляди, които излязоха по улиците да му крещят да си ходи, но не можа да приеме, че думите на треньор под договор с клуба му също подхранват това недоволство. Оттук дойде и избухването след мача Торино–Рома след седмици, в които Кайро възобнови публичната си защита на мандата си начело на биковете, почти като предизвикателство към оплакванията на феновете и като утвърждаване на позицията си на власт.

Истината е, че отношенията между Кайро и Ваноли изглеждаха напрегнати още от самото начало. Може дори да се предположи, че президентът на Торино не е бил напълно убеден да поверява пейката на бившия наставник на Венеция, което обяснява и дългите и сложни преговори, довели до назначението му - то дойде след седмици застой, свързан с плащането на клауза за прекратяване на договора на треньора с бившия му клуб.

Думите на президента при представянето на Ваноли през юли 2024 г. сякаш потвърждават тази нерешителност: „Първоначално не го познавах. Ваняти ми предложи да се срещна с него, приех с охота и видях у него голямо желание да се докаже и утвърди.“ Почти уникален случай за Урбано Кайро — президент от старата школа, свикнал сам да взима важните решения. „Аз купих“, „Аз исках“, „Аз реших“ — когато Кайро говори за Торино, изреченията му често започват така. За да се разбере колко необичайни бяха думите му при представянето на Ваноли, достатъчно е да си припомним какво каза три години по-рано, когато представяше Юрич: „Познавам го отдавна, исках го още преди година.“ Ясна разлика, дори на комуникационно ниво.

Може би и заради това на Кайро му бе по-лесно да ликвидира Ваноли. Може би не е било лично негово решение и затова уволнението не означаваше поемане на отговорност - нещо, което щеше да е неизбежно, ако треньорът беше избран лично от него. Може би и заради това през трите предходни години Кайро търпеше на своя глава по-острите изказвания на Юрич — който, между другото, донесе и желаните от клуба печалби от изходящи трансфери. С това Ваноли не може да се похвали, без да влизаме отново в детайлите на това колко вината е негова и колко на бездействието на самия клуб.

Първоначално раздялата между двамата беше и физическа, буквално: между август и септември, в пика на управлението на Ваноли (съвпадащ с една от най-суровите фази на протестите), Кайро спря да присъства на домакинските мачове, което също беше аномалия за него спрямо навиците му. През тези седмици курва "Маратона“ редуваше скандирания срещу президента със скандирания в подкрепа на треньора, като по този начин ясно показа, ако все още имаше нужда, на чия страна е публиката.

Урбано Кайро се завърна на стадиона през есента и започна да се приближава до отбора дори на тренировките — всичко това винаги пред обективите на камерите. В същото време обаче онова, което Паоло Ваноли започна да представлява за голяма част от феновете стана прекалено неудобно, за да продължи една връзка, която реално никога не беше започвала. Точно както резултатите на терена бяха само частична причина за привързаността, която Ваноли спечели сред феновете на Торино, така и вероятно не те бяха основната причина за края на неговия престой в клуба. Кайро никога не го е оценявал напълно: спадът през последните два месеца беше вероятно просто удобен повод да се сложи точка.