ПСЖ най-накрая успя: спечели и го направи по своя начин

След края на мача Леонардо и Насер Ал-Хелаифи нахлуват в съдийската съблекалня и започват да крещят срещу арбитрите. До тях се приближава служител на Реал Мадрид, който ги снима с телефона си – Ал-Хелаифи се нахвърля срещу него и му крещи: „Ще те убия!“

Пари Сен Жермен току-що е преживял поредния обрат в своята прокълната европейска история, и – няма нужда да се уточнява – от другата страна на обрата отново е Реал Мадрид, който бе излязъл на терена под лозунга на феновете си: „Somos Reyes d’Europa“. Ал-Хелаифи и Леонардо протестират за предполагаем фаул на Бензема срещу Донарума, но истината е, че просто им трябва някакъв отдушник за цялата натрупана фрустрация. Да продължаваш да губиш в Европа, въпреки планините от инвестиции, и да го правиш всеки път по възможно най-садистичен и зрелищен начин. Това бе съдбата на парижани до вчера.

През 2017 г. отборът бе елиминиран след немислимото 1:6 срещу Барселона, въпреки че бе спечелил първия мач с 4:0. Главно действащо лице в онзи обрат бе Неймар. Няколко месеца по-късно ПСЖ го купи, но отпадна от Реал Мадрид въпреки това.

Следващата година ПСЖ бе елиминиран от Манчестър Юнайтед по още по-невероятен начин: победи с 2:0 на „Олд Трафорд“, но загуби с 1:3 в Париж и отпадна заради правилото за голове на чужд терен. Третият гол Юнайтед вкара в 94-ата минута от дузпа.

В Шампионската лига по време на Ковид пандемията ПСЖ стигна до финал, воден от най-добрия Неймар, който сме виждали. Загуби финала от Байерн на Ханзи Флик. Следващия сезон бе елиминиран на четвъртфинал от Манчестър Сити.

Избухването на Ал-Хелаифи идва в края на тази верига от поражения, когато на терена е вече и Лионел Меси. ПСЖ печели първия мач с 1:0, а в реванша повежда с гол на Мбапе след 40 минути игра. И тогава Реал Мадрид започва със своята магия: вкарва три гола в рамките на четвърт час, обръща резултата и отстранява ПСЖ с кратка, но унищожителна вълна.

Изводът от този път на страдание сякаш бе един: реномето не се купува. Шампионската лига, най-аристократичната от всички купи, си остава запазена територия за историческите европейски клубове, които през онези години продължаваха да бият ПСЖ и да го карат да се чувства като самозванец – натрапник в елитен клуб, в който никога няма да принадлежи, колкото и членски вноски да плаща.

Манчестър Юнайтед, Реал Мадрид, Байерн Мюнхен – това са клубове от висшата аристокрация. Два от тях са печелили КЕШ още преди Пари Сен Жермен изобщо да бъде създаден. И ето че, с комичността на сцена от филм на братя Ванцина, Ал-Хелаифи започва да тропа с крака като разглезено дете в съблекалнята. Все едно не можеше да го постигне, независимо колко пари му бяха отпуснати от суверенния фонд и монархията в Залива. За мнозина това бе утеха – в един футбол, в който малко неща са свещени, провалите на ПСЖ бяха доказателство, че поне историята остава такава.

В събота вечер, около 22:00, докато Интер и Пари Сен Жермен излизаха на терена, отново витаеше подобно усещане. Интер бе печелил КЕШ още през 1965 г., когато ПСЖ дори не съществуваше, и някои от нас таиха тази напълно ирационална надежда, че историята не се купува. Че историческата тежест на Интер ще излезе на терена редом до жълтата – при това доста грозно жълта – фланелка и ще надделее над всичко останало.

Само че „всичко останало“ бе наистина твърде много. Разлика в заплати, в трансферни бюджети, в стойността на съставите, в индивидуалния талант на всяка линия, в дълбочината на скамейката, в спортната форма. Разлика, най-вече, в енергията. Един отбор играеше с електрически тротинетки, а другият – сякаш със свалени мокри дрехи. Разлика, изразена брутално в петте години средно-възрастова разлика между титулярните състави.

Днес е лесно да си пренапишем очакванията – да заклеймим като илюзия идеята, че Интер може да играе равностоен финал. На терена изглеждаше гол и жалък. Седмици наред този отбор живееше като под портрет, който старее вместо него – а когато Хакими вкара в десетата минута, тази магия се разсея. И видяхме пред себе си остарял, тягостен отбор, грозен за гледане.

Всеки играч се превърна в кошмарната версия на самия себе си. Димарко – подпухнал и тромав; Ачерби – ръждясал, сякаш скърцаше при всяко движение; Барела и Чалханоглу – толкова объркани, че изглеждаха дрогирани; Мхитарян – като фирмена талисманка; Лаутаро Мартинес – като двойник на Лаутаро Мартинес. Интер искаше бавен и интелектуален финал, в който мачът да приеме формата на неговия сладникав, стратегически футбол. Вместо това обаче попадна в хиперускорения контекст на ПСЖ – като на FIFA, където се тича направо, позиционната структура постоянно се разпада и пренарежда, а талантите се комбинират със светкавична скорост.

Футболната разлика бе следствие от икономическата между двата клуба. Не само, но преди всичко. Пари Сен Жермен има два пъти по-високи приходи и два пъти по-малко дългове от Интер. Всяка година Qatar Airways внася в касата на Интер четвърт от сумата, която дава на ПСЖ. За да стигне до вдигането на тази купа, Насер Ал-Хелаифи е изхарчил два милиарда долара само за трансферни суми.

Разбира се, няма точна пропорция между инвестиции и резултати. В култовата си книга Soccereconomics Саймън Купър пише, че един от най-важните показатели за конкурентоспособността на един отбор е общият му фонд за заплати. С Мбапе, Неймар и Меси на заплата, ПСЖ е трябвало да спечели тази Шампионска лига доста по-рано. И все пак – за щастие – нещата не са толкова прости. Едва когато ПСЖ се освободи от звездите си – както Свети Франциск се е отказал от одеждите си – отборът спечели купата.

С отрязването на златните си клони, дървото на ПСЖ разцъфна. И това е една прекрасна история. ПСЖ почти успя да ни убеди, че е станал беден. И че се е променил. Може би това е най-големият успех, с който катарските собственици могат да се похвалят: че успяха да ни накарат да се привържем към този отбор.

Младостта не носи само свежа енергия, но и неписан разказ. Всеки играч на ПСЖ е бял лист, който тепърва пише своята история с парижкия клуб – и който оттук нататък неизменно ще свързваме с него. А всеки от тези играчи има свой собствен, неповторим стил.

Витиня – с преждевременно остарялото си излъчване и с играта си, изградена от кратки водения в центъра на терена. Кварацхелия – с резките смени на посоката, смъкнатите калци и разрошената коса. Дезире Дуе – който изпъчва гърди, докато гали топката с ходилото. Хакими – който в единия момент е до Донарума, а в следващия – в наказателното поле на съперника. Историята на възраждането на Усман Дембеле – който пресира отдясно наляво с лекотата на човек, каращ моторетка, а след това е смъртоносен във всяко свое действие. Един млад, лекомислен тип, който изведнъж е станал зрял мъж.

Всичко това е дирижирано от един интензивен и романтичен човек като Луис Енрике, който чрез личната си харизма и история успява да накара италианската публика да забрави, че въплъщава всичко, което по принцип тя презира: тактическия авторитаризъм, почти маниакалното усещане за колектива, използването на млади играчи и безсрамно офанзивната игра.

С Мбапе Луис Енрике не можеше да контролира всяка ситуация на терена.

„Догодина ще ги контролирам всичките“, каза той в един автократичен унес.

Невъзможно е да не се влюбиш в този отбор. Не само защото е трудно да не обичаш величието, но и заради вълнуващата форма, която е приел. А понякога дори забравяме за колосалната финансова мощ, върху която е изграден. Изглежда почти като приказка.

ПСЖ най-сетне успя да купи не само успеха, но и една красива история – и нашето удоволствие. Всичко е добре, когато свършва добре.