Скудетото на Скот Мактоминей

Когато Скот Мактоминей пристигна в Неапол с бледа поло блуза и бермуди, приличаше на обикновен северноевропейски турист, дошъл да се наслади на крайбрежието – пица и капучино на улица „Трибунали“, после надолу по „Спаканаполи“, резервирана обиколка на „Подземен Неапол“, един шприц с изглед към Везувий за аперитив и, разбира се, магнитче за спомен. По-скоро приличаше на атлетична версия на Том Рипли или дори на наивната му жертва, Дики Грийнлийф: англичанин, шотландец, американец – няма значение. Важното е, че изглеждаше чужд на града, не на място, не на времето си – с тази студена осанка в град с вулкан, почти екзотичен. Но когато дойде време за официалното представяне пред феновете, след като бе докоснал левия крак на статуята на Марадона, държа да каже ясно:

„Дойдох тук, за да побеждавам, не за да си правя снимки“.

Нямаше съмнение, че Мактоминей ще окаже въздействие в толкова физическо първенство като Серия А. Но никой – дори най-големите оптимисти – не бе предвидил такъв тип въздействие. С приближаването на края на летния трансферен прозорец, за Мактоминей се говореше по-скоро като за утешителен вариант след отказа на Брешанини, който след медицинските прегледи избра Аталанта. Трудно бе тогава човек да види разлика между Брешанини и Мактоминей – двама „студени войници“ на халфовата линия, единият от Ломбардия, другият от Ланкашър (макар и с баща шотландец), появили се в движение, извън плана, без блясък.

В крайна сметка – кой познаваше Скот Мактоминей? А днес всички говорят за „скудетото на Мактоминей“. Не за Антонио Конте, макар че логиката сочи, че именно той трябва да бъде лицето на този подвиг – на отбор, който миналия сезон завърши десети (а Конте вече е постигал нещо подобно, когато изведе Ювентус до титлата през 2011/12 след седмо място година по-рано).

Да, това е – поне частично – същият отбор, който преди две години вече бе спечелил титлата. Но междувременно премина през вихъра на сезон с трима треньори, загуби ключови фигури като Ким, Зелински, Осимен, и бе на път да се раздели с най-добрия от всички – Квара. Конте изглеждаше като гаранция само донякъде – идваше след най-слабото представяне в кариерата си, белязано от онази отмъстителна пресконференция, с която събори храма, дори с цената да остане под развалините.

И трансферният прозорец бе труден за разчитане – трябваше да се гадае бъдещето на Бонджорно на по-високо ниво от Торино, стабилно играещ в защита с четирима; не бе сигурно и какво може да се очаква от 31-годишния Лукаку. Повече се очакваше от Давид Нерес, но неговият зенит бе от преди пет години. А Нерес пристигна след като Наполи бе загубил с 0:3 от Верона в първия кръг – тогава всичко изглеждаше трудно, ако не и изгубено. Отборът сякаш имаше нужда от време, за да се откъсне от образа на себе си от миналия сезон. Едва ли бе достатъчен един футболист, за да се превърне в нещо напълно различно, напълно ново.

А Мактоминей? Какво можеше да очаква човек от халф, който никога не бе направил скока от „обещаващ младок“ до истински ас? Играч, за когото в Манчестър винаги са признавали принадлежността му към клуба, но почти никога качествата му на терена. При него имаше сигурност за духа, за бойния характер, но какво можеше точно да допринесе в играта на Конте с двама опорни халфа? Възможно ли е треньор, толкова централизиращ, толкова „мениджър“ – както сам се определя – да е избрал толкова особен футболист случайно, просто като резерва на Замбо Ангиса?

Мактоминей е синекдохата на тази изненада, на необикновеното в това скудето – въплъщение на характера, нужен, за да си върне Наполи шампионата, който почти никой – нека си го кажем – наистина не вярваше, че е по силите му. Но сред това „почти никой“ е имало някой, който е имал по-точна визия за бъдещето от останалите. Някой, който още тогава е видял в Мактоминей потенциала на варварин в наказателните полета на Серия А.

Разликата спрямо предишните години е очевидна – не само в дефанзивните показатели, но и в значителното намаляване на загубените топки (turnovers) и рязкото покачване на броя дриблирания (по данни на радарите на Hudl StatsBomb).

В едно скорошно интервю за The Athletic – онова, в което, сякаш като робот, усетил емоции за първи път, възхити вкуса на доматите – самият Мактоминей призна, че е бил „неправилно профилиран“, поставян в грешната категория.

„Силните ми страни винаги са били включванията в наказателното, головете, създаването на хаос там вътре. А мен ме използваха пред защитата.“

И действително, футболната му история не е особено ясна – в юношеските формации (когато играе с Рашфорд в отборите до 16 години) е технична „десетка“, но дребен физически, и дори в тима под 18 години не получава много минути заради ръста си. Когато обаче всички тези проблеми се разрешават – отчасти благодарение на работата във фитнеса – започват нов тип проблеми: травми, свързани с рязкото израстване, които го държат далеч от терена.

Едва около 20-годишен започва да трупа игрови ритъм и скоро след това дебютира за първия отбор, където обаче попада на Моуриньо – и той го вижда като дефанзивен халф (вероятно и заради присъствието на почти неподвижния вече Матич – визуално сходен тип играч, поне отдалеч). Същото е и при Солскяер, и в началото при Тен Хаг. Никой не вижда в него онова, което вижда Стив Кларк – селекционерът на Шотландия, който го следи още от юношеските национали и който точно преди две години, през март 2023, започва да го използва зад централния нападател.

В края на миналия сезон дори Тен Хаг променя мнението си и го пуска в двойка с Бруно Фернандеш, на практика в офанзивната линия – макар и със задача да прикрива халфовата зона (във финала за ФА Къп срещу Манчестър Сити – мач, в който Юнайтед почти не игра с топката – Мактоминей завършва с едва 11 точни паса за 90 минути плюс добавеното време). Зоната в дълбочина бе оставена на Гарначо и Рашфорд. Но това бе може би бе достатъчно за Антонио Конте? Или за спортният директор Джовани Мана – който видя възможност да доведе Мактоминей в Наполи.

За да направи място на Мактоминей, за да вземе един халф, Конте се отказа от един защитник и мина към схема с четирима в отбрана. Но нищо не се промени – дори когато се върна към игра с двама флангови халфове и двойка в атака, остана усещането, че Мактоминей ще се озове в наказателното поле (а Ангиса няма да е далеч). По-свободен, без отговорности в изграждането, Мактоминей трансформира онази агресия, възприемана като чисто дефанзивна черта, в оръжие в нападение, дори в креативност.

И така се случи Мактоминей да се превърне в тирбушона на Наполи – онзи, който отключва мачовете – и често, за отбор, научил се да печели с минимален аванс, този, който ги решава.

Ако изобщо е било нужно още едно потвърждение, печат върху и без това изключителен сезон – то дойде с подписа му в последния мач, нещо като манифест за физическото и техническо надмощие на Скот Мактоминей над тази Серия А. Последният от общо 12 гола и 4 асистенции, от които точно половината – 6 гола и 2 асистенции – дойдоха след 14 април.

Когато нещата станаха сериозни, Мактоминей се оказа най-сериозният от всички.

Когато Наполи имаше нужда от лидер, който да го поведе към финалния спринт, Скот Мактоминей излезе напред. Подаването на Политано достигна наказателното поле след четиридесет минути, в които целият отбор на Наполи игра с яростна – не, с ликуваща – решителност. С онази увереност, която идва от усещането, че ще е нужен само един гол – един едничък – за да бъде довършена невъзможната мисия. И все пак топката не влизаше, и песимистите – особено след гола на Интер в Комо – вероятно вече си мислеха, че някаква подигравателна съдба дебне зад ъгъла, както чудовището-скитник в Мълхоланд Драйв на Линч – проекция на подсъзнанието или може би на всичко онова, което остава невидимо.

Но за Мактоминей няма нищо мистериозно – нито във футбола, нито в живота. Има работа. Има воля. В крайна сметка става дума за това да превърнеш потенциала в действие. Подава̀нето на Политано го намира в сърцето на наказателното, в момент на гръко-римска схватка със Дзапа. Мактоминей натиска по-силно, слага Заппа на пети и печели позицията. Подава̀нето е леко назад – още по-добре. Мактоминей се наглася, и докато Дзапа го държи с хватки като от джудо, той се издига във въздуха и се наглася за онова полуволè, която никой италиански фен – не само неаполитански – никога няма да забрави. Полуволè и полузадна ножица, отбелязана с човек на гърба, който с всички сили се опитва да го държи на земята. Дзапа, със символична роля на защитник, който не може да направи нищо срещу превъзходството на нападателя.

Случи се и срещу Торино, само преди по-малко от месец, когато младият Касадей – със сходни физически данни – направи всичко възможно да го спре: стоя плътно до него, използва ръце, хвърли се на пътя му – и Мактоминей вкара два гола за малко повече от половин час. Превъзходство и доминация, които не бяха само физически. Мактоминей играеше с яснота над средната, с умение да чете и изпълнява, с прецизност в удара, че човек наистина се пита: как е възможно толкова дълго да са го профилирали грешно? Нима на тренировка не са го виждали как стреля към вратата?

Предразсъдъци, стереотипи. Дори професионалисти на най-високо ниво понякога стават тяхна жертва. Но никога не бива да се доверяваме на външността. Както и на студенината, която автоматично приписваме на онези, които идват от по-север от нас – и която бе опровергана от сълзите, с които Мактоминей посрещна нещо, което, очевидно, и за него е изглеждало невъзможно. Една титла, спечелена въпреки всички прогнози, благодарение на него. Никога досега не беше се чувствал толкова важен, колкото този сезон – и, бъдете сигурни, никога вече няма да бъде умаловажен, както бе доскоро. Ще е нужно почти злонамерено намерение – акт на самосаботаж – за да го върнат отново да играе пред защитата.

Но трябва да преразгледаме и стереотипите, които приписваме на онези от по-юг от нас. Трябва да признаем на Неапол – град, представян като само екстровертен, бурен, извън контрол, бароков и гротесков – Неаполът на тортите с лицето на Лукаку и косата на Осимен – способността да се влюби, само за няколко години, в двама играчи като Кварацхелия и Мактоминей: толкова сериозни, сдържани, постоянни, надеждни, почти бюрократични в начина, по който прилагат таланта си. „Кварадона“, „МакФратм“ – това са нежни опити да се доближим до онова, което е различно, далечно, и да го направим веднага свое.

Скот Мактоминей израства в школата на Манчестър Юнайтед, попива духа на клуба още от петгодишна възраст. И все пак бе достатъчно да пристигне в Неапол, за да се превърне в нещо напълно различно, напълно ново. Точно както стана и с доматите – Мактоминей за първи път вкуси истинския вкус на собствения си талант. И докато го правеше, спечели титлата. Титлата на Мактоминей.