Зидан като в най-хубавите сънища

Всички помним кошмарите си, особено онези, които се повтарят и ни събуждат посред нощ. Аз често падам в широко пространство докато подът изчезва и пропадам с все по-голяма скорост към тъмна и неизвестна бѐздна. Понякога, за да не се сгромолясам, намирам стълби, които също се разпадат на мига. Друг път скачам, тичам и бягам, но тротоарите и асфалтът имат същата съдба, а аз съм бавен и тромав докато неизвестното ме настига.

Също така, макар и по-рядко, си спомням и някои сънища, често прекрасни, които и след години се връщат. Като дете, като тийнейджър, дори сега като възрастен, понякога сънувам, че съм велик футболист. Не с отворени очи, както го правят всички, а насън. Прекарвам нощите в пътувания, в които си подавам топката с Недвед и Трезеге, асистирам на Роналдо, изпълнявам дузпа вместо Баджо. Стотици такива сънища. Някои са и по-сложни, в които футболът се появява по заобиколен начин. Понякога дори съм просто част от махленски мачове или седмични приятелски ритания на малки вратички, топката често е твърде малка или твърде голяма, балон или малко топче, но аз се справям чудесно, а събуждането и осъзнаването, че е било сън, е голямо разочарование.

Разбира се, обичам футбола, следя го, пиша за него, но не е само това. Очевидно мисля за топката постоянно, съзнателно или не. Понякога дори се чувствам и леко гузен, че тази топлина и щастие не е породена от срещи със семейството и близките ми, а от кратък разговор с идолите от спорта - Дел Пиеро, Бербатов, Джокович…

В живота, в писането, в ежедневието, винаги се движа така, сякаш трябва да дриблирам някого, сякаш имам вратар за преодоляване. Живея в София, където често самото ходене е като дрибъл в стил Ямал, а слизането от тротоар изисква шпагат като на Холанд.

Един от футболистите, които най-често сънувам, е Зидан. Ако ще сънуваш, нека е красиво. Сънувам го най-вече с екипа на Ювентус. Като фен на бианконерите той беше една от причините да заобичам толкова играта и явно годините в Торино не стигнаха на моето въображение, та той често се връща на стария "Деле Алпи" или пък просто се озовава до мен в необичайно скучни битови ситуации. Фройд сигурно се гордее с мен.

В тези сънища често си говорим спокойно, но в съзнанието си винаги знам, че до мен е легенда, че този момент ще свърши и че трябва да го използвам максимално. Всеки път се чудя кога да му поискам снимка или фланелката с която е вкарал първия си гол срещу Интер.

Когато обаче сме заедно на терена, това притеснение изчезва. Сънувам неговите прекрасни финтове, смяната на темпото, завъртанията, танца, магията. Всеки, който е гледал Зидан в действие знае, че той не играе, а танцува с топката. Лекотата в краката и същевременно сериозният, съсредоточен поглед, са същите и в сънищата, където плахо си комбинирам с него. Дай я на Зизу и се наслаждавай. А след като атаката приключи, той те гледа с почти детска усмивка. Какъв играч. Скоро го сънувах отново и беше толкова "реално", че трябва са се разкаже.

Предварително пояснение. Един "кошмар", познат на всички, които играят на малки вратички с приятели през седмицата е човекът, който в последния момент не идва на мача. Без да предупреди. Без да си вдига телефона, докато 11 други ентусиасти го чакат. Или го прави, когато вече е късно да се обадиш дори на онзи скаран с топката колега, който винаги чака, но никога не получава обаждане.

Извиненията ги знаем всички: от баналните (метрото спря, задръстване, спукана гума, температура в последния момент) до драматичните (ударих се, паднах в кухнята и си изкълчих китката, мислех, че е утре, скарах се с жена си, баща ми се почувства зле, температура в посления момент – универсалната причина, забравих, че тази вечер аз трябва да взема Стефан от плуване и какво ли още не). Ад. Кошмарът да ти се развали мачът, за който мислиш от сутринта, ако не и от предния ден. Идеята да търсиш някой случаен от съседното игрище. Ужас. Онзи, който не идва, е човек, за когото мислиш с презрение.

Но ето и съня. Беше обикновена сряда. Всички бяхме на игрището, преоблечени, в 19:00 вече подканвахме момчетата от предишния мач да приключват. Липсваше само Пепи, но не се тревожехме, той винаги закъснява с пет минути, но винаги пристига. Три минути след седем, а още го няма. Никой не е получил съобщение. В съня ми към нас приближава баща ми, който необяснимо е управителят на комплекса, а до него върви някой, облечен сякаш ще играе. Приближават под светлините. Когато стигат до терена, оставаме безмълвни. Човекът до баща ми е Зинедин Зидан, на около 28-29 години. Казва: „Явор ми се обади и ме попита дали съм свободен, понеже вашият приятел Петър тази вечер няма да дойде. Ако искате, мога да играя.“

В сънищата нещата са невероятни. Ние единадесет глупаци по шорти пред Зидан не казваме веднага: „Разбира се, Зизу, добре дошъл.“ Вместо това мънкаме: „Ами ако Пепи все пак дойде? Той винаги закъснява малко“ или „Ако ни види, че играем без него, ще му стане неприятно.“ Баща ми, Явор, който в живота не е голям футболен фен, но прекрасно знае кой е Зидан и какво представлява в спорта, поклаща глава: „Извинете ги, Зинедин, не знаят какво говорят. Ако съм извикал това момче, значи съм сигурен, че Пепи няма да дойде. Сега, ако искате да си развалите вечерта, ваше право, но според мен той може да играе.“

После всички се втурваме: „Заповядай, Зинедин, разбира се!“ Опитаваме се да пренаредим отборите, защото, нека си признаем, кой би искал Зидан срещу себе си дори в съня си? Баща ми сяда на пейката, за да се наслади на началото. Решаваме, че от уважение Зидан ще играе в отбора на Пепи и ще е без потник.

Още с първото докосване на топката нещата са ясни. На малки вратички често новите играчи се познават дори по чорапите - ако е екипиран правилно, вероятно може да играе. Зизу е с типично къси бели чорапи до глезените и класически черни стоножки на Адидас. В първите пет минути прилича на играча от времената в Ювентус – бърз, с резки финтове, завъртания, меко докосване. Не можем да го го доближим, а може би и не искаме. Вкарва два гола, подава за още два. Усмихва се. Танцува върху изкуствената трева в забутаното последно игрище на комплекса.

Аз спирам да играя и просто го гледам. Пресъздава всички свои действия, които помнех наизуст. Поема дълъг пас, прехвърля Павката с елегантен удар, после изпреварва вратаря с външен фалц. Финтира ни като срещу Еспаньол, отново вкарва. Дриблира всички само с едно движение на тялото. Поглежда ни, усмихва се, започва отново. Поднася ни невероятни асистенции, които пропускаме от шок (и защото сме слаби). Прескача топката пред очите ми, губя я от поглед за миг, губя и него от поглед. Вкарва, връща се и ме потупва по рамото. Видял е черно-бялата фланелка, с която неизменно играя. В далечината баща ми се смее.

Не смеем да му направим нарушение. Искаме просто да видим как ще ни размине следващия път. Проклинаме Пепи с наслада. Мечтаем за бирата и майтапите след мача. Искахме да не го виждаме повече в другия отбор, никога не са ни побеждавали толкова позорно.

За щастие (поне в съня) времето изтича и момчетата от другия мач вече влизат през вратата. Мачът свършва. Зидан подава ръка на всички, дори прегръща някои от нас, благодари. Поглежда ме и казва: „Благодаря, че ме извади от YouTube за една вечер.“ Не разбирам защо.

Отиваме към заведението, той идва с нас. Чува, че говорим за бира, пита тихо дали може да дойде, че му се иска да почерпи. Отпускаме се. Някой признава, че не го е познал в началото, но след това веднага е усетил разликата с Пепи. Казваме му, че е било привилегия да го гледаме през годините – финтовете, движенията му, пасовете, ударите. Той се усмихна и прошепна: „Хубави времена бяха.“ После ни благодари.

Питаме го кой е най-красивият му гол, с кого е обичал да играе най-много. Мнозина мислят, че е онзи с левия крак във финала на Шампионската лига с Реал Мадрид. Той пък каза, че този е сред най-добрите, но двата удара с глава срещу Бразилия са по-важни и затова са по-красиви. Питам го дали е вярно това, което е написал Жан-Филип Тусен в „Меланхолията на Зидан“ - че финалът на Мондиала през 2006 е приключил така, защото не е знаел как да си тръгне. Отговаря, че да „никога не знаем как. Може би знаем кога е време да си тръгнем, но не и как да го направим. Това никога не се учи.“

Наистина плаща за бирите ни. В края на съня го виждам как влиза в колата си и сякаш, докато отваря вратата, се завърта на място, като че ли има нещо под ходилото си.

Събуждам се, мислейки си колко пъти в сряда вечер Зидан би могъл да ни развали мача, ако се появява вместо липсващ приятел. Мисля си и друго – колко прекрасно би било това. Усмихвам се, защото вече знам, че всичко е било насън, ама какъв сън само!

Все пак, кога пак ще ни се случи Зидан да ни черпи бира?

Радослав Гешев