Аталанта се опита да се надиграва и беше (безмилостно) надиграна

Аталанта загуби с 1:6 у дома от Байерн Мюнхен и можеше и да бъде още по-зле. Аталанта загуби с 1:6 у дома от един от фаворитите за спечелване на Шампионската лига, който вече беше вкарал 138 гола през сезона, и в това няма нищо странно.

Байерн Мюнхен остави на пейката Хари Кейн, пусна през второто полувреме Алфонсо Дейвис и Джамал Мусиала. Първият дори изглежда се контузи отново доста сериозно, поне ако се съди по сълзите му. И въпреки това беше на съвсем друго ниво. Всъщност на няколко нива над Аталанта.

И все пак има нещо особено в снощната загуба, което я прави различна от другите италиански провали в Европа. Това беше поражение на персоналното пазене, толкова обичано в италианския футбол днес. В крайна сметка Паладино дори защити този подход. По-добре такава загуба, отколкото да се „отречеш от собствената си природа“, каза той. С други думи, превърна въпроса в тема за идентичността на отбора и отсече, че просто са срещнали технически много по-добър отбор.

Схемата 4-4-2, предложена още от първата минута, след като Паладино беше казал на пресконференцията ден по-рано, че е изучил противника си до най-малкия детайл, бешв смел избор както според треньора, така и според повечето анализатори преди мача. Избор, който изостря агресивния и офанзивен характер на Аталанта.

Според Фабио Капело пък Аталанта се е разминала с по-голям погром:

„Видях отбор, който пресираше и тичаше, с впечатляващо качество в разиграването на топката и във визията за играта. Всеки път, когато си връщаха топката, веднага играеха вертикално и атакуваха пространствата. С тази техника Байерн постави Аталанта в огромни трудности, а тя излезе прекалено смело и офанзивно, сякаш мислеше, че се изправя срещу отбор, който не е чак толкова силен.

Късмет е, че Аталанта допусна само шест гола. Можеха да бъдат много повече, вратарят направи и няколко добри спасявания. Това е урок за италианския футбол. Аталанта беше единственият италиански отбор, който се класира за осминафиналите и беше победил Борусия Дортмунд, но срещу първия в Германия изобщо не съществуваше на терена.“

Дотам с похвалите и потупванията по рамото за агресивен и проактивен футбол. Днес повечето анализатори и фенове твърдят, че е трябвало да се играе по „италиански“, с дълбока защита и контраатаки.

Аталанта се разположи с четирима в отбрана и двамата си централни нападатели в линия, за да може да има персонален дуел във всяка една част на терена. Така Скамака и Кръстович бяха срещу централните защитници, Залевски гонеше Станишич, а Сюлемана изнемогваше зад Лаймер. Де Роон - Павлович и Пашалич - Кимих също бяха загубени дуели, но при тях поне имаше някакво физическо равенство. Колашинац - Гнабри, Бернаскони - Олисе и Хиен - Николас Джаксън беше съревнованието, което определено спечели мача за Байерн.

Защото ако Дзапакоста донякъде се справи с Луис Диас, другите офанзивни играчи на Байерн просто подлудиха персоналните си пазачи! Бернаскони имаше най-слабият мач в живота си срещу Олисе, който бе превъплъщение на Робен - знаеш накъде ще тръгне и какво ще направи, но не можеш да го предотвратиш. Колашинац бе оставен на съдбата си да играе като централен защитник, но освен непривичната позиция в четворка, лоша шега му изигра и постоянното движение на Гнабри, който го "разнасяше по терена" през целия мач. Ако Хиен си е отдъхнал, когато е видял Кейн на пейката, то постоянното изтегляне в дълбочина на Джаксън също го остави без отговор, а цялостната картина бе напълно разпокъсана защита на Аталанта и свободна и гъвкава игра в атака за немците.

Друг е въпросът дали нагласата в играта на бергамаските беше проблемът или самата разлика в качеството. Защитата на Аталанта бе доста ниско разположена и снощи, ако трябва да гледаме простата статистика за средни позиции на терена. Основният въпрос е друг. Не може играта, която Аталанта и Гасперини развиха през тези години, да се свежда до това да играеш огледално на схемата на съперника и да създадеш персонални двойки по целия терен.

Да припомним, че Гасперини избираше защита с четирима или с трима според броя на противниковите нападатели, за да има винаги един допълнителен защитник, който да излиза от линията, без да оголва пространствата, или да поема евентуални включвания. Паладино обаче каза: знаете ли какво, нека играем един на един срещу най-техничния отбор в света. Какво толкова може да се обърка?

Така той разруши, или ако щете изопачи, фазата на притежание на Аталанта. Отбор, който е свикнал да играе с двама трекуартисти от двете страни на централния нападател или с две по-широко разположени нападателни фигури. На практика възможностите с топката се сведоха до търсене на двамата нападатели, изолирани в дуел срещу двойка от най-физически мощните и силни защитници в света, както и до включванията на крилата, които често трябваше да тръгват от много далеч.

Тази стратегия дори помогна на Байерн да си подреди ориентирите в защита и да организира агресивната си преса.

И наистина, когато през второто полувреме Паладино коригира първоначалната си идея и пусна Джимсити вместо Скамакa, за да се върне към 3-4-2-1, нещата изглеждаха малко по-добре. С по-ниско темпо и с топката в крака Аталанта поне успяваше да направи по няколко последователни подавания. С Пашалич и Самарджич в полупространствата отборът успя дори да направи няколко добри атаки и да стигне и до почетен гол.

След края на мача може би най-точният и рационален анализ дойде от треньора на гостите Компани: „Днес просто изкарахме на показ нашите добри качества, а не нашите слабости.“ Приемайки огромната разлика в стойността на двата отбора, не е ли точно това урокът за италианския футбол? Може би е редно отборите да се фокусит върху собствените си предимства, вместо да се стараят да спират или ограничават – без дори да са близо до успех – силните страни на противника.

Снимка на корица: Getty images (2265323600)