Как един треньор може да използва безценните знания на своите играчи

Съблекалнята на Уембли, първи юни 2024 г., финал на Шампионската лига. Реал Мадрид е излязъл невредим от силно първо полувреме на Борусия Дортмунд и в съблекалнята, между окуражителните възгласи, някои играчи искат да изкажат мнението си за първата част.

Тони Кроос, в разговор с помощник-треньора Давиде Анчелоти и друг член на щаба, посочва трудностите си (споделени от левия бек Ферлан Менди) заради численото неравенство срещу Санчо, Риерсон и движенията на Сабицер. Той подчертава риска да се оставят свободни пространства в центъра, ако той или Менди излязат да затварят линии на подаване или да нападат агресивно получаването на топката на противниковия краен защитник.

Малко по-късно Карло Анчелоти предлага промяна в защитната структура и преминаване към трима в средата на терена, като обсъжда варианта с целия отбор: „Предпочитате ли така…или 4-4-2? Дани [Карвахал] ми казва, че така е по-добре“. В този момент Дани Карвахал и Начо Фернандес дават своите мнения, като добавят, че по-голяма плътност в централната зона ще помогне да се избегне чисто получаване на топката за противника между халфовата линия и защитата на Реал, което създава проблеми. Също така различното разположение в първата линия при преса ще затрудни Борусия да заобикаля Винисиус и Родриго.

Разговорът завършва с по-общи насоки от Анчелоти. Той предлага отборът да играе в по-нисък блок, тъй като високата преса не дава резултат, да прекъсне офанзивния ритъм на съперника и да търси преходи. Иска повече търпение с топка в крака, за да се използва дисбаланса в защитата на Борусия при офанзивната им преса.

Ако искате да си припомните мача, може да се върнете към детайлния анализ. Тук по-важното е да се разгледа процесът, при който Анчелоти, един от най-успешните треньори в историята на футбола, спокойно приема обратната връзка от играчите си и я интегрира в решенията си в момент на огромно напрежение, какъвто е почивката на финал в Шампионската лига.

Карло Анчелоти от години има репутацията на „хоризонтален“ треньор, който активно включва играчите в процеса на вземане на решения. Освен клипа по-горе, преди време се разпространяваше и известно видео от полуфинала на Шампионската лига през 2022 г. срещу Манчестър Сити, в което той обсъжда смените с Тони Кроос и Марсело.

Има и други подобни примери. Роберто Де Дзерби дори извежда общ принцип за всички свои бъдещи отбори от времето във Фоджа, когато Антонио Джуниoр Вака му обяснява, че използва настъпване на топката, за да привлича върху себе си пресата на противника.

Често, в и около света на футбола, има ограничено разбиране за ролята и функциите не само на треньора, но и на играчите. Първият се възприема като носител на абсолютното теоретично знание, а вторите като изпълнители, чието поведение на терена винаги произтича от по-висш организационен замисъл. Този начин на мислене не само омаловажава и двете роли, но и силно ограничава възможностите им за действие.

Участващи и кооперативни поведения като споменатите примери често се разглеждат като отклонение от нормата. Треньорите, които изграждат решения чрез взаимодействие с играчите, понякога се възприемат като обикновени мениджъри, а в по-лошия случай като неподходящи за ролята. Някои биха казали, че подобен подход работи само на определено ниво, сякаш този тип „тактическо“ знание принадлежи на малък кръг избрани футболисти, които могат да навлизат в теоретичната страна на играта, отвъд компетенциите си.

Реалността е различна. В самата игра теоретичното знание на треньора не може да се отдели от практическото знание на играчите. Границата между теория и практика се размива. Ако треньор приема или търси теоретично мнение от играч, изградено върху неговия опит, за да извлече практически решения, къде точно е тази граница?

Преди около век Бъртранд Ръсел формулира разграничението между два типа знание. „Knowledge by Description“ е абстрактно, теоретично, „гледано отгоре“. „Knowledge by Acquaintance“ е пряко знание, придобито чрез сетивен опит и непосредствен контакт с явленията.

В есето си от 1961 г. Майкъл Полани въвежда понятието „мълчаливо знание“. Това е знание, което не е кодирано в текстове или наръчници, не се предава чрез структурирана комуникация, а съществува в съзнанието на хората. То произтича от опита, от работата, от усещането за контекста, от интуиции, които трудно се обясняват на човек без същия опит. Можем да знаем повече, отколкото можем да изразим.

За Франсиско Варела познанието е въплътено. Мисленето не е абстрактен процес, откъснат от света, а възниква от взаимодействието между тяло, ум и среда. Познанието не просто описва света, а го създава чрез действие и сетивен опит.

Накрая идва концепцията за „affordance“, въведена от Джеймс Дж. Гибсън. Това са възможностите за действие, които средата предлага, но които могат да бъдат разпознати само от този, който е потопен в нея, според собствените си възприятия и предразположености.

Ако съберем тези гледни точки, решенията на един топ играч на терена, на един треньор на пейката или на актьор на снимачната площадка придобиват друга дълбочина.

Мълчаливото знание показва къде се крие невидимото разбиране, в натрупания телесен опит. Въплътеното познание обяснява как този опит се обработва, мисленето не е изолирано, а част от среда. Теорията на Гибсън показва какво се ражда от този процес, възможностите за действие в даден контекст.

В тази перспектива строгото разделение между теоретично и практическо знание започва да се разпада. Няма ясна линия между мислене и действие. Има непрекъснат цикъл, в който теория и практика се преливат една в друга. Точно като в лентата на Мьобиус.

Практиката е „теория в движение“, както теорията е „абстрактна практика“. Рутгер Хауер, който променя монолога си, воден от собствените усещания, Карло Анчелоти, който се опира на обратната връзка от терена, за да вземе решение, Роберто Де Дзерби, който изгражда тактическото си мислене от възникващо поведение, не отхвърлят теорията. Те изследват границите ѝ чрез въплътено познание, използвайки различни възможности за действие, за да решат или предвидят практически проблем.

В системи, насочени към представяне, било то в изкуството, спорта или други науки, теория и практика не могат да съществуват отделно. Също толкова ограничаващо е да затвориш участниците в строги рамки.

Ролята на треньора е да зададе посока, да изгради общ език, да даде инструменти за ориентиране в хаотичната природа на играта по споделен и ефективен начин. За да увеличи шансовете за успех, той трябва да съчетае отговорността си за решенията с разбирането, че играчите, потопени в самото действие, се водят от усещания, които не винаги са напълно достъпни за външния наблюдател и имат своя специфична стойност.

Когато играчът предлага обратна връзка, той черпи от своето мълчаливо знание и се опитва да го изрази, за да му придаде практическа стойност. В този момент опитът може да се превърне в правило, а практиката в теория, което позволява на системата да премине на следващо ниво.

Треньорът, който успява да използва тези ресурси, да отделя същественото от излишното и да превежда идеите в конкретни действия за отбора, не е просто „мениджър“. Той просто върши работата си както трябва.