Тактическата деконструкция на Интер - точка по точка

Интер бе победен, надигран и засрамен от ПСЖ, а триумфа на Луис Енрике и младият му отбор - исторически. Победата бе безпрецедентна както като резултат – никога досега не е имало толкова голяма разлика в головете във финал на международен турнир – така и като значение за френския клуб, който след повече от десетилетие на неограничени инвестиции от страна на катарските собственици най-сетне постигна целта си. Забележително е и че го стори точно след като се раздели с най-добрия си играч – Килиан Мбапе.

Това бе вълнуващ мач за ПСЖ и в подобни случаи, освен че се възхищаваме на величието на победителите, си задаваме въпроса доколко и загубилите са „помогнали“ за случилото се. Това може да звучи некоректно – сякаш се търси вината в играта на губещите, вместо да се оцени красотата на изпълненията и цялостната интерпретация на двубоя.

И все пак, ако искаме да анализираме пълноценно един спортен мач – в който два отбора се изправят с оръжията си и взаимно се неутрализират с действия и контраходове – няма как да не погледнем към представянето и на двете страни. И как именно тяхното взаимодействие е довело до крайния резултат. Освен ако не кажем просто, че единият отбор е бил прекалено по-силен от другия – твърдение, което трудно би се отнесло до два отбора, стигнали финала в Шампионската лига.

Пресата на ПСЖ

Да започнем хронологично. Началният удар на ПСЖ излезе директно в тъч, близо до наказателното поле, и така предаде топката на Интер. Не че парижани имаха проблем с това да пренесат играта в половината на съперника. Напротив. Това бе съзнателен жест, израз на намерения – едно послание, съвсем недвусмислено, изпратено от Луис Енрике към съперника: желанието му да го задуши чрез преса. И то започвайки от една от най-лесните за атакуване ситуации – тъчът.

Изборите на астурийския треньор в пресата бяха категорични и крайни. Обикновено дори отборите, които използват агресивна преса човек-срещу-човек трябва да направят числови избори, които да дефинират какъв тип преса ще приложат. По-конкретно – дали да си осигурят числено предимство в защитната зона, като по този начин приемат числено неравенство по-напред в терена. Също така трябва да се реши как ще се атакува вратарят, който може да осигури числено предимство на отборa с топката, но ако бъде притиснат, това може да отвори пространства зад пресата. Луис Енрике избра най-агресивния вариант: да приеме числено равенство в задни позиции и да упражни системна и яростна преса чрез Дембеле върху Сомер.

Планът бе ясен – да се задуши разиграването на Интер. И той проработи по впечатляващ начин. Интензивността, с която Дембеле атакуваше Сомер, бе почти безпрецедентна, но не по-малко важни бяха качеството и дисциплината в неговата преса. Когато се откъсваше от Ачерби, за да атакува вратаря, Дембеле отнемаше времето му за реакция, но също така винаги избираше правилните ъгли и траектории. Сомер – един от големите „тайни козове“ на Интер – не успя нито веднъж да намери свободен човек извън зоната на натиск.

Защо беше толкова важна пресата на Дембеле срещу Сомер? В крайна сметка, обикновено се смята, че атакуването на вратаря е по-скоро с цел да се предотврати забавянето на играта с топка в краката. Един прост факт обаче хвърля светлина върху значимостта: Сомер бе играчът на Интер с най-много подавания (42) след Бастони (48). Пресата върху Сомер бе просто финалният щрих в стратегията на ПСЖ за задушаване на опитите на Интер да изнася топката. Пресата на парижани, насочена към човека, се издигаше като вълна и постоянно тласкаше топката назад към Сомер. Тримата нападатели на Луис Енрике се ориентираха спрямо тримата защитници на Интер, Фабиан Руис покриваше Чалханоглу, а Жоао Невеш и Витиня следваха двете вътрешни халфови позиции. Хакими и Нуно Мендеш поемаха съответно Димарко и Дъмфрис, а в защита Маркиньос и Пачо приемаха директните дуели при числено равенство срещу нападателната двойка на Интер.

Преса man-to-man на ПСЖ с Кварацхелия върху Павар, Руис срещу Чалханоглу и Дембеле, който оставя Ачерби — който се опитва да се освободи по-напред — и атакува Сомер. Топката стига до Бастони, към когото се вдига Дуе, а оттам — до Димарко ще "прелети" Хакими.

Интензивността, концентрацията и дисциплината, с които Пари Сен Жермен упражни преса, изцяло попречиха на Интер да развие атаката си напред, принуждавайки ги да се връща назад към Сомер. Макар и принудителен избор, швейцарският вратар можеше все пак да бъде генератор на числено превъзходство, както го е правил и в предишните елиминации на Шампионската лига, но атлетическото и тактическо качество на пресата на Дембеле отне дори и тази последна възможност на хората на Индзаги да пробият вражеската преса.

От владението на Интер остана съвсем малко — само няколко опита да се достигне директно до Лаутаро и Тюрам в надеждата, почти винаги напразна, че двамата нападатели, побеждавайки в дуела със своите пазачи, могат да изтеглят отбора напред. Освен това имаше и случайни опити, винаги на дълъг пас, да се търси атлетизмът на Думфрис в опит, също неуспешен, да се изкачи по дясното крило с холандския бек.

Невероятният pass-map на Интер изглежда обърнат наобратно и има като краен получател Сомер (данни на OPTA).

Пресата на Пари Сен Жермен унищожи фазата на владение на Интер и впечатли със своето постоянство, отдаденост и дисциплина. Въпреки това трябва да се върнем към първоначалния въпрос и да разгледаме и двете страни на монетата: какво можем да кажем за циркулацията на топката на Интер? Можеше ли отборът на Индзаги да направи повече?

Нероадзурите останаха твърде приковани към своите позиции, което улесни ПСЖ да намери лесно своите референти за пресиране, без дори да променя своята защитна структура. За да се преодолее преса от този тип, обикновено се използват много позиционни ротации, които изкарват противника от зоната му - нужно е много движения без топка, за да се разместят пазачите и да се атакуват освободените пространства, играят се бързи технически комбинации с пъргаво движение след подаване.

Интер дори не опита да използва най-често срещаните оръжия за преодоляване на типа преса, използвана от ПСЖ, като следва тенденция, която от известно време вече се наблюдава при отбора на Индзаги — постепенно губи блясъка на своите непрекъснати ротации и непредсказуемостта на движенията в позиционната си структура при владение, които дълго време му осигуряваха способността да избягва силно индивидуално ориентирана преса.

С други думи — снощи някои стари проблеми изплуваха на повърхността. През последните месеци Интер стана все по-статичен, предпазлив и предвидим. За да избегне пресата на противника, използва почти изключително директни подавания към двамата нападатели или атлетизма по дясното крило на Думфрис.

Владение на топката на Пари Сен Жермен

Най-вероятната тактическа ситуация се очерта веднага. ПСЖ пое доминацията във владението, а Интер се подреди в средно-нисък блок в защита. Помагаше и пресата, която им позволяваше да отнемат топката много рано — през първите 12 минути (преди гола на Хакими) ПСЖ имаше почти 69% владение на топката. Те развиха атаката си по вече познатите направления: периметър на позиционната структура, съставен от трима защитници — сред които Маркиньос в център-дясно и Пачо в средата бяха постоянните фигури — и двама флангови играчи, а вътре в този периметър — 5 полузащитници, способни да четат пространствата в защитната структура на Интер, придвижвайки се в свободните ниши на съперниковата подредба, разменяйки позициите си от акция в акция. Основната характеристика на това движение е липсата на играчи, които да фиксират напредналия периметър на структурата и евентуално да я удължават чрез централна атака на защитната линия на Интер.

Владението на топката на ПСЖ бе водено от принципите на позиционната игра, интерпретирана с голяма плавност и естественост. Постоянното търсене на зони за позиционно превъзходство чрез разположение на играчите; провокирането на пресата на противника, за да се генерира позиционна свобода зад нея чрез целенасочени водения на топката движения (принципът „води, за да привлечеш“, по който Витиния даде цял мастър клас на света); използването на диагонални подавания към слабото крило, към външната страна на последния човек в линията на преса на противника; и непрекъснатото търсене на свободния играч. Тези принципи се изпълняват от играчите с пълна осъзнатост. Те са, както се казва, „вътрешно усвоени“. Интер не намери никакъв ефективен отговор и рухна само за 12 минути, когато вече два пъти ПСЖ беше отправил удари към вратата — първо с Дуе, после с Дембеле.

Позиционната игра на ПСЖ (juego de posición в пълния му блясък)

През последните години някои се опитаха да обявят позиционната игра за остаряла, затова следва кратка концептуална разяснителна пауза.

В непрекъснатата надпревара между офанзивни идеи и защитни контрамерки във футбола, в даден момент изглеждаше, че позиционната игра е обезвредена чрез широко използване на индивидуална преса, която затрудняваше офанзивната фаза да намери свободни пространства (където да се постави т.нар. "hombre libre") в защитната структура на противника, която juego de posición използва за генериране на предимства спрямо защитата. Идеята бе сравнително проста — пълно или частично разпадане на защитната структура, която адаптираше себе си към офанзивната на съперника. Отговора на позиционната игра към масовата употреба на този men-marking беше търсенето на още по-голяма позиционна плавност, която да върне стратегическия контрол върху позициите на атакуващия отбор и възможността да се движат защитниците според желанието си. В тази непрекъсната игра на ходове и контраходове е очевидно, че за да се защити срещу отбори, използващи позиционен подход в атака, е необходимо да се намери начин за деактивиране на типичните механизми на juego de posición.

Въпреки прилива на плавност, който освежи позиционния метод, използването на men-marking остава все още често срещан и успешен отговор. Във всеки случай е фундаментално да се ограничават пространствата в собствената защитна структура, за да не бъдеш манипулиран и да не позволиш на атаката да създава опасни ситуации. Интер на Индзаги не обича да защитава така и предпочита по-внимателен подход към пространствата (главно от предпазливост). Затова, използвайки защитна линия от 5 души и съответното числено превъзходство срещу атаката на ПСЖ, преди мача изглеждаше важно играчите в защитната линия на Интер — особено двамата централни бранители Павар и Бастони, както и фланговите Дъмфрис и Димарко — да интерпретират ролята си много активно.

Макар и в рамките на предпазлив защитен подход, базиран на създаване на средно-нисък блок, основната задача за ограничаване на пространствата пред juego de posición на ПСЖ бе възложена на способността на защитната линия бързо да се изнася в преса върху играчите на противника, позиционирани в свободните ниши на структурата на Интер — зоните зад полузащитниците, зоните отстрани на двамата полузащитници и външните зони. Освен това, при липса на заплаха за атака през центъра, с ПСЖ, който натрупваше играчи между центъра и защитата на Интер, защитната линия можеше да изнася по-агресивно пресата. Вместо това остана пасивна, както и поведението на първата линия на преса срещу изнасянето на топката от противника. Това позволи на Пари Сен Жермен непрекъснато и с изключителна лекота да намира свободни референти в желаните зони и да доминира тотално фазата на владение.

Първият удар към вратата в мача е на ПСЖ. Интер вече е притиснат от притежанието на топката на ПСЖ и е подреден в схема 5-3-2. Въпреки че Интер е подредена, Дуе намира свободно пространство зад слабата преса на Барела срещу Нуно Мендеш. Павар остава пасивен и не атакува Дуе, като му подарява изключително ценна линия на паса зад пресата на ПСЖ. Дуе има време да контролира, да се завърти и да стреля към вратата.

С едно по-просто, но ефективно тълкуване, може да се каже, че с толкова пасивна и оттеглена назад защитна линия, Интер е подарила числено превъзходство на 5-те вътрешни играчи на ПСЖ срещу своите 3 полузащитници. Пасивността при пресата напред направи още по-лесен достъпа на хората на Луис Енрике до зоната на числено превъзходство. Твърде много предимства за един отбор, който в последната третина на терена притежава изключителни технически качества и способности за финализиране и разиграване. Отбор, срещу когото да се редуцираш само до защита в наказателното поле означава да се молиш.

Освен това, съзнателността дари на младите играчи на ПСЖ (с повече от 5 години разлика в средната възраст на титулярните състави на двата отбора на терена) способността да четат конкретните ситуации, която често се свързва с опита, но всъщност е свързана с яснотата на идеите, които трябва да се реализират на терена.

Първите два гола несъмнено са плод на техническото и стратегическото превъзходство на ПСЖ, но и на умението на играчите на Луис Енрике да използват в своя полза специфични игрови ситуации, да внедряват точни решения в рамките на общия замисъл.

При първия гол ПСЖ използва опита на Интер да атакува дълбочината чрез атлетизма на Дъмфрис при владеене на топката. Холандският краен играч се изнася напред рано, но пресата на Пари Сен Жермен възстановява топката в противниковата половина. В този момент Дъмфрис е напред и при прехода в защита остава нерешителен дали да се върне до Павар или – вече закъснял – да опита преса в по-близка до себе си зона. Така той остава в междинна позиция, неспособен нито да възстанови позицията си, нито да окаже преса. Витиня, както обикновено, вижда всичко и бързо прехвърля топката към Кварацхелия, създавайки единоборство на външния фланг срещу Павар – една от стратегическите цели на атаката на ПСЖ и началото на гола на Хакими.

При развоя на ситуацията защитната линия на Интер остава напълно объркана от движенията на играчите на ПСЖ, като Ачерби опитва безразсъдно да вдигне линията, а Бастони не проследява пробива на Дуе зад гърба му. Почти излишно е да се подчертава как Витиня разчита всичко до съвършенство и подава хирургично за пробива на Дуе.

Действията при втория гол пък произлизат от липса на адекватна защита на топката от страна на Барела, който, опитвайки се да спечели корнер (което от страна на “нерaдзурите” беше идентифицирано като една от малкото възможни опасности за вратата на Донарума), губи топката от Нуно Мендеш. Португалецът стартира стремително контраатака, обхващаща почти 100 метра, завършила с удар на Дуе, неумело отклонен от Димарко.

Може да е любопитно, но не е случайно, че първите два гола на Пари Сен Жермен се развиват, използвайки в своя полза някои от механизмите, заложени от Интер – позицията на Дъмфрис високо в атака и създаването на статични положения в близост до наказателното поле на парижани. Тези похвати, сякаш наказващи липсата на амбиция у “нерaдзурите” и благодарение на безупречните прочити на ПСЖ, се обърнаха срещу отбора на Индзаги.

Беше едва 20-ата минута, а се знае, че в Шампионската лига нещата могат да се променят бързо. Но Интер не направи нищо, за да обърне стръмния наклон на мача. “Нерадзурите” така и не успяха да отправят удар към вратата при игра в първото полувреме, като единствените две завършващи акции бяха две разбивания с глава от корнер. ПСЖ обаче стреля цели 13 пъти към Сомер през първите 45 минути. Още в първото полувреме Интер изглеждаше на ръба на срив.

Пасивността в защита без топка, ограничена пространствено през първите 20 минути в собствената половина и липсата на каквато и да е преса в по-напреднала зона, се разшири на по-голям участък от игрището при неуспешния и неук опит за засилване на пресата. Към трудностите срещу стабилното владеене на топката на ПСЖ се добавиха – ако е възможно – още по-сериозни проблеми в защитата без интензитет срещу водещия топката при наличието на големи пространства срещу таланта и скоростта на парижките футболисти. Беше само въпрос на време съпротивлението да приключи – и това се случи в 21-ата минута на второто полувреме, когато поредният урок по „водене за привличане на преса – подаване – атака на освободеното пространство“ от Витиня, съчетан с гениална пета на Дембеле, отвори пътя към третия гол на Дуе и последвалия разгром на ПСЖ.

Един вдъхновяващ ПСЖ, един обезкуражаващ Интер

Още преди мача се очакваше, че ПСЖ може да бъде тактически по-подготвен от Интер и да поеме контрол над играта. Оръжията, с които разполагаше Интер, бяха компактна защита, редуваща се с някои набези с висока преса, както срещу Барселона на полуфинала, които да служат като основа за целенасочени офанзивни преходи, наказващи не винаги перфектната защитна преходна фаза на Пари Сен Жермен през сезона. Освен това, при владение на топката, Интер трябваше и можеше да опита да напредва по терена, редувайки по-амбициозни изнасяния на топката по земя, за да предизвика пресата на ПСЖ, с по-преки отигравания към Лаутаро и Тюрам. Нищо от това не проработи.

Защитата, подредена, както беше предвидимо, с нисък блок, беше невероятно пасивна, като допълнително помогна на механизмите на позиционната игра на Луис Енрике, която се превърна в неудържима. Преса изобщо не се видя, докато Индзаги не бе принуден заради резултата да опита да се защитава по-напред, но заради дезорганизацията и липсата на интензивност в пресата, към трудностите в малки пространства се добавиха и тези в големи такива.

При владение Интер показа неприемлива липса на амбиция, остана статичен, разчитайки почти изцяло на директните подавания към Лаутаро, Тюрам и Дъмфрис, което помагаше вече феноменалната преса на ПСЖ, която буквално задуши “нерaдзурите”. В този тактически контекст се разпиляха и менталната сила, и атлетичното превъзходство в статични ситуации и близо до наказателното поле на противника, които Интер можеше да извади на терена в такъв мач.

С две думи — излишно е да се казва — нищо не проработи, беше тотален провал, който сякаш категорично и гръмко бележи края на една изтощена и застаряваща група играчи.

От своя страна, Пари Сен Жермен даде впечатляващо представяне във всеки аспект на играта. Видя се забележителна организация и разбиране на пресата, изключително осъзнато спазване на принципите на позиционната игра, прилагана свободно и плавно, способността да се играе еднакво блестящо както в малко, така и в голямо пространство. В тази тактическа рамка кристалният талант на играчите на ПСЖ блестеше. Дуе поднесе перли на техническата самоувереност, Витиня доминираше тактическото развитие на мача, Хакими бе кошмар за защитата на Интер, появявайки се навсякъде.

Това бе победата на Луис Енрике, който далеч от Барселона сякаш е изградил най-близкото нещо до Барселона на Гуардиола, виждано на футболно игрище, в обновена и модерна версия, възхвалявайки отделните играчи, тяхната техника, способността им за прочит и импровизация — гениално, например, бе изненадващото и успешно използване на Дембеле далеч от вратата в централна позиция — в система от ясни и напълно усвоени принципи.

Пари Сен Жермен най-накрая спечели дългоочакваната Шампионска лига и го направи напълно заслужено — както заради качеството на представянето във финала, така и заради блестящия път в елиминационната фаза.

Втората Шампионска лига с два различни клуба и дълбокото въздействие върху стила на игра на ПСЖ издигат напълно заслужено Луис Енрике в Олимпа на големите треньори в историята на футбола.