Наръчник как да НЕ се използват Йълдъз и Леао

От известно време насам мачовете между Ювентус и Милан оставят у зрителя чувство на безсилие. Два отбора, които се изправят един срещу друг без да успяват да покажат най-доброто от себе си и които, дори когато създадат шанс или отбележат гол, го правят почти случайно, сякаш против волята си. Така беше миналата година и така беше и вчера.

Юве и Милан ни напомниха, че понякога е по-добре човек да си легне рано в неделя вечер, за да започне седмицата с по-малко умора. А дори когато можеха да придадат малко пикантност на двубоя, двата отбора отказаха да го направят, пропускайки пред вратата по начини, просто недопустими на това ниво. Данните на StatsBomb показват 1,1 очаквани гола (xG) за Ювентус и 1,7 за Милан (включително дузпата на Пулишич) - стойности, които обикновено предполагат мач с поне три гола. Една грозна, но по-резултатна среща със сигурност би направила късния неделен мач по-малко приспивен.

Какви изводи могат да се направят от един мач, в който нито един от съперниците не изглеждаше заинтересован да покаже пълния си потенциал (Милан, тъй като равенството на „Алианц Стейдиъм“ никога не е лош резултат, а Ювентус - от страх да не изгуби контрол, както често му се случва в началото на сезона)?

Това е повече Юве на Консейсао отколкото Юве на Йълдъз

От гледна точка на Юве, първият детайл, върху който си струва да се замислим е, че, както в най-тежките моменти от миналия сезон при Мота, отборът, който би трябвало да е „Юве на Йълдъз“, всъщност е „Юве на Консейсао“.

Не че кризата в играта и „епидемията от равенства“ на бианконерите са по вина на португалеца. Той е по-скоро следствие, отколкото причина за резултатите от последните седмици. Тежестта на Чико в игровата схема е като термометър за формата на отбора на Тудор. Защото ако Ювентус е принуден непрекъснато да му подава топката в изолация, с надеждата, че някой негов дрибъл ще доведе до опасност, то това означава, че нещо не работи правилно. Консейсао може да бъде оръжие от слабата страна на противника, но не може да бъде творческото ядро на Ювентус. Тази роля, на теория, трябва да принадлежи на Йълдъз.

Турчинът обаче беше изолиран по левия фланг, чакайки топката в същата позиция, сякаш притежава характеристиките на Консейсао - най-грешният начин да бъде използван играч с неговите качества (точно както го използваше и Тиаго Мота, между другото).

Йълдъз има нужда да влиза в сърцето на играта, да води атаките, решавайки кога да получава топката навътре и кога да стои широко по терена. Вместо да се разчита на негови единични действия и импровизации, Юве трябва да го използва, за да създава комбинации и оттам да атакува в дълбочина. В последно време обаче нищо подобно не се случва.

Снощи Тудор го ощети още повече, поставяйки до него халф-бек като Камбиазо, който изобщо не изглежда като подходящ партньор за Йълдъз по левия фланг. Както всички големи играчи, и Йълдъз трябва да влияе на играта възможно най-много. В тази зона Юве вече има Локатели, халфът, който докосва най-много топката и през когото преминават по естествен път по-голямата част от притежанията на тима. Ако на същия фланг Тудор използва и Камбиазо, краен защитник със склонност да влиза навътре и да участва в разиграването, докосванията на Йълдъз се свеждат до минимум, както и пространствата, в които може свободно да се движи и да иска топката. Пас-мапът от мача е точно отражение на това.

И така, вместо да изгражда атаките си около Йълдъз, чиято класа би могла да подобри цялостната игра, Ювентус често използваше левия или централно-левия коридор само за начална фаза на разиграването, след което прехвърляше топката към противоположното крило, за да изолира Консейсао по ширината.

Португалецът беше продуктивен и постави Бартесаги в сериозни затруднения. Но колкото и добре да преодолява съперници, той не повишава общата ефективност на отбора. Именно затова, ако единствената креативна заплаха идва от него, това означава, че в Ювентус нещо не функционира.

Освен това, при ниските му центрирания съотборниците му – най-вече Маккени – не бяха точни; а когато американецът все пак успя да прехвърли топката към далечната греда, изглеждаше, че Джонатан Дейвид мисли за съвсем друго.

Йълдъз плъзва топката към Локатели в центъра с елегантно двойно докосване. Халфът веднага сменя фронта към дясното крило

Топката стига до Чико Консейсао, който се понася в игра един на един с Бартезаги

Португалецът центрира и Маккени продължава топката към втора греда, където Дейвид не е в готовност да отиграе

С подобен тип атака (бързо придвижване от ляво на дясно, за да се освободи Консейсао за персонално надиграване) се получи и корнерът, от който Гати имаше най-чистата възможност в мача за домакините.

Атаката започва вляво, където след двойно подаване между Камбиазо и Маккени топката е придвижена към централната зона

Камбиазо подава към Кели, който обръща за Калулу. Французинът намира Консейсао и той е готов да се надиграва с Бартезаги

Това е една от последните по-бързи атаки на Юве, след което Милан пое контрола над мача и Тудор смени схемата си на игра.

Милан работи по-добре отборно, но (още) не е намерил окончателната си форма

Докато Ювентус все още се колебае кой трябва да бъде лидерът на отбора, в Милан няма никакво съмнение. Цялата игра трябва да минава през Лука Модрич, а Алегри държи толкова много на това хърватинът да има възможно най-много докосвания до топката, че буквално го кани да играе като централен защитник, за да може веднага да влезе в действие.

Новият треньор на „росонерите“ е разсъждавал логично, съобразявайки се с качествата на играчите си. Когато имаш един от най-добрите халфове в историята, свикнал да иска топката, а не да я чака, по-добре е да му я дадеш още в началото на разиграването – няма смисъл защитниците да я разиграват безпредметно. Така се прикриват и някои евентуални недостатъци, свързани с възрастта му. Освен това, слизането на Модрич по-назад освобождава по-технически ограничени футболисти като Павлович и Фофана от задачата да изграждат атаката – когато хърватинът се връща назад, те се отдалечават максимално от топката, като сърбинът дори застава в позиция на краен бранител.

Когато противникът се прибере в среден или нисък блок, в Серия А рядко се случва защитниците да излизат агресивно, изоставяйки позицията си, за да пресират играч стоящ по-назад. Така Модрич, действайки почти като централен защитник, има пълната свобода да вижда и насочва играта. А за човек като него подаването, което доведе до дузпата, спечелена от Хименес след фаула на Кели, е нещо, което може да направи със затворени очи – особено когато не е под напрежение.

За нещастие на Милан Пулишич изстреля дузпата високо над вратата, с което увеличи абсурдната статистика на „росонерите“ от вече 6 пропуснати дузпи от последните си 8 изпълнения в Серия А.

Въпреки това Милан не се обезкуражи и именно "росонерите" се опитаха да спечелят мача по-настоятелно. За да се опита да „убие мача“, както сам се изрази, Алегри пусна първо Леао, а после и Нкунку, които накрая оформиха нападателната двойка.

Техният кратък престой на терена обаче остави известни съмнения относно използването им като централни нападатели. Те се движеха малко, действаха предимно в центъра и получаваха топката почти винаги с гръб към вратата, без да успеят да окажат голямо влияние и приносът им не бе на нужното ниво. Какво да мислим в този случай? Просто въпрос на време ли е тази комбинация да сработи или с оглед характеристиките си трябва да се използват по различен начин?

Със сигурност от никой от двамата не може да се очаква „мръсната работа“ на типичния централен нападател. Нкунку, дори когато в Лайпциг играеше в атака, не блестеше особено в единоборствата с гръб към вратата.

Ако Алегри все пак иска да ги използва като нападатели, трябва да намери начин да им позволи да се движат повече и да виждат играта фронтално; а ако ще получават топката с гръб, то поне да имат малко пространство, за да осъществят първия контрол над топката.

От двамата засега Нкунку изглежда този, който може да се движи повече като типичен нападател. Но не бива да се подценяват и резервите за развитие у Леао. Може да звучи странно, като се има предвид, че в този мач той пропусна две напълно задължителни положения - непростими не само за деветка, но и за всеки играч, който претендира да бъде решаващ за отбора си. Все пак фактът, че вече играе в центъра, а не е „закотвен“ на фланга, е възможност за португалеца. Потенциалът му за развитие, когато получаваше топката спрял на левия фланг, сякаш вече беше изчерпан.

За да играе постоянно на нивото на най-добрите в света, Леао има нужда да бъде въвлечен по различен начин в играта спрямо последните години - както чрез по-активно участие с топка в по-опасни зони (Леао, когато иска, може да води топката и в тесни пространства, а първият му контрол в центъра е по-добър, отколкото често се смята), така и чрез диагонални пробиви към вратата. При големия шанс в 90-ата минута Гати изтърва движението му без топка, но един спринт в дълбочина от страна на Леао би бил труден за противодействие от който и да е защитник. Подобно движение, между другото, се видя и в малкото му минути срещу Бари за Купата на Италия.

За Леао предстоящите месеци ще бъдат в известен смисъл период на обучение. Въпросът е: ще има ли Милан достатъчно време и търпение, за да му позволи да греши?

На този етап, в началото на октомври, е невъзможно да се отговори. Още повече, че в Серия А в момента няма нито един от водещите отбори, който да изглежда напълно в кондиция. Че между Ювентус и Милан ще се получи именно такъв мач, всъщност беше напълно очаквано.