Кой заслужава Златната топка през 2025?

Ако трябва да изберем едно-единствено изображение от сезона на Усман Дембеле, то без съмнение ще е това на лицето му по време на свирепата преса във финала на Шампионската лига срещу Интер. Дембеле, в близост до наказателното поле на съперника, с напрегнато изражение, чакащ вкопчен като хрътка пред стартовата бариера изпълнението на аут от вратаря. Този миг е символът на трансформацията на Дембеле – от непостоянен и разсеян талант до сериозен и дисциплиниран футболист, един от най-добрите нападатели в Европа.

Как е възможно да се стигне дотук? Попитан за тази снимка, самият Дембеле успя да изненада всички. „Бях супер изморен – затова го гледах така“, каза той през смях в интервю за клубния канал на ПСЖ. „Това положение помага за възстановяване.“

Преди финала на Световното клубно първенство малцина имаха съмнения, че фаворит за „Златната топка“ е именно Усман Дембеле – само по себе си изненадваща новина. Онзи Дембеле, който ядеше пица, докато Дешан се опитваше да мотивира играчите си на Световното първенство? Който си лягаше късно, за да играе Fortnite? Който не помнеше кой му е силният крак?

В края на този сезон социалните мрежи се изпълниха със съдържание, което улавяше смаяното ни възхищение от тази възможност. А в различните интервюта с френския нападател започна да се появява един и същ неизбежен въпрос – макар и формулиран по различни начини: „Осъзнаваш ли, че точно ти, Усман Дембеле, може да спечелиш Златната топка?“

После дойде финалът на Световното клубно първенство и обърка сметките. Пари Сен Жермен от втората половина на сезона бе доминиран за пръв път, а страхотното представяне на Коул Палмър – в контраст с по-бледото на Дембеле – изведе напред неговата кандидатура. Без тази среща и без този трофей идеята да се говори за „Златна топка“ в такъв контекст дори не би имала смисъл. Да, Палмър направи страхотен сезон (18 гола и 14 асистенции), с моменти на техническо превъзходство, които във Висшата лига по правило тежат двойно. Но с трофеи като Лигата на Конференциите и завършване на четвърто място в класирането, би било трудно да бъде приет сериозно в такава надпревара. Сега обаче, със Световно клубно първенство под мишница, ситуацията може би изглежда по-различна.

Въпросът засяга самата неяснота около йерархията на трофеите във футбола – Световното клубно първенство би трябвало теоретично да е по-важно от Шампионската лига, но в действителност дори не се доближава по престиж.

Още преди този финал обаче изглеждаше, че кандидатурата на Усман Дембеле не убеждава напълно. Когато говорим за „Златната топка“, винаги съществува едно двойнствено измерение – между това кой би трябвало да я спечели (най-добрият играч реално) и кой в крайна сметка ще я спечели според критериите на France Football.

В тази връзка трябва да се внесе малко яснота. Френското списание, което организира наградата още от 1956 г., премина през някои смутни години. След съвместна организация с ФИФА между 2010 и 2015 г., от 2022 насам наградата се връчва през октомври (а тази година дори по-рано – на 22 септември), за да съвпада с края на клубния сезон, а не с календарната година, както беше дотогава. Гласуването е поверено на специализирано жури, съставено от 100 журналисти – по един от всяка от топ 100 страните в ранглистата на ФИФА. Критериите са основно три, които УЕФА (съорганизатор на церемонията от миналата година) подрежда така: индивидуални изяви, личност и харизма; постижения с клуба; класа и феърплей.

Разликата между това кой заслужава и кой ще спечели приза най-често произтича от разминаването между първите два критерия (третият почти винаги остава без значение), защото не винаги играчът с най-добри индивидуални качества играе за отбора, спечелил най-много.

Дълги години забравяхме тази разлика, защото най-добрият играч и най-успешният отбор бяха представяни от едни и същи хора – Меси или Роналдо. И тогава изборът се свеждаше до личен вкус (или до религиозна война, ако сте от онзи тип фенове). Но полемиките около миналогодишното присъждане на „Златната топка“, когато France Football я даде на Родри, а Реал Мадрид бойкотира церемонията, ни припомниха какво значи тази разлика. При отсъствието на ясно предимство по отношение на трофеите, френското списание бе принудено да заеме позиция и за първи път отличи „системен играч“ – дефанзивен халф, вероятно в опит да отговори на критиките, че наградата винаги отива при нападатели или атрактивни футболисти.

Тази година обаче сякаш всички фактори се обединяваха зад едно и също име. За разлика от миналата, когато Винисиус и Родри бяха в два напълно различни отбора с противоположни стилове и философии, сега най-организираният тим е и най-забавният, най-талантливият, без мрачния и тоталитарен ореол, който съпътстваше последния Манчестър Сити на Гуардиола и който породи известен дискомфорт около избора на Родри.

Усман Дембеле извоюва требъл – спечели всичко, което можеше да бъде спечелено; отбеляза 35 гола и подаде за още 16; беше решаващ както в мача от груповата фаза на Шампионската лига срещу Манчестър Сити (който всъщност преобрази облика на ПСЖ), така и във финала срещу Интер, където даде две асистенции. В Лига 1, доколкото тя тежи, вкара 21 гола и бе избран за играч на сезона, увенчавайки годината с бляскаво представяне в дербито с Марсилия, което тази година беше и директен сблъсък между първия и втория в класирането.

И все пак, въпреки всичко това, ако тръгнете да питате по улицата кой е най-добрият футболист в света в момента, надали ще чуете името на Усман Дембеле. По-вероятно е да ви отговорят: Ламин Ямал. Или в краен случай дори Коул Палмър. Именно това са играчите, които би трябвало да спечелят „Златната топка“, но (най-вероятно) няма да я спечелят. Може дори да срещнете някой, който би я дал на Джанлуиджи Донарума, макар че неговото присъствие се „обезсмисля“ от съществуването на трофея „Яшин“. Или пък на Витиния – в рамките на онази идеологическа битка, при която някои биха предпочели да наградят играча, който „влачи каруцата“, само и само да не дадат приза на Дембеле.

Сякаш се е наложило усещането, че ако Барселона стана шампион, заслугата е най-вече на Ламин Ямал. А що се отнася до Дембеле, логиката е обърната: не той е направил ПСЖ толкова силен, а ПСЖ – и най-вече работата на Луис Енрике – е направил така, че той да изиграе този феноменален сезон. Извън този отбор, казват мнозина, Дембеле отново би станал онзи стар, непостоянен играч, който стои буден до 4 сутринта, за да играе PlayStation, тъпче се с чипс и не прави разликата на терена. Почти всички сякаш са съгласни, че „нещо е станало“, след като Дембеле внезапно отключи своята „чакра на реализатора“. Неслучайно един от най-честите въпроси към френския национал в края на сезона беше: „Какво ти даде Луис Енрике?“

И точно тук Дембеле даде поредния от своите изненадващи (а може би неволно издайнически) отговори:

„На първо място – доверието си“, казва той пред клубната телевизия на ПСЖ. „И ми даде огромна свобода. Често ми казва: ‘Мога да ти кажа две-три неща, но ти имаш способността сам да решиш всичко на терена.’ Харесва ми да играя с такава свобода. Мога да мина вдясно, после вляво и да сменя фланговете. Израснах благодарение на тази свобода.”

Думите на Дембеле рязко контрастират с онзи образ на Луис Енрике като футболен магьосник и единствен двигател на трансформацията му. Образ, който самият Луис Енрике нееднократно е поддържал, но през последните седмици изглежда започва да отрича. Може би защото, що се отнася до Дембеле, нещата наистина са се развили по различен начин.

В едно скорошно интервю Енрике беше попитан за свои думи от документален филм на Movistar, в който се опитва да убеди Мбапе да пресира с плам, като му дава за пример легендарните тренировки на Майкъл Джордан. В друга сцена от същия филм Енрике се оплаква от „играчи, които се движат както им падне, създавайки игрови ситуации, които аз не мога да контролирам.“ После добавя с онзи свой познат фанатичен поглед: „Следващата година искам да контролирам всичко. Без изключения.“ Следващата година всъщност е точно този сезон. Сезонът, в който напускането на Мбапе отвори вратата за израстването на Дембеле – същият Дембеле, който пък казва, че свободата, дадена му от Енрике, го е направила толкова добър.

Как да разтълкуваме това?

„Това, което казах в края на онзи документален филм, беше моето мнение в онзи момент“ – отговаря Луис Енрике на пресконференция преди финала на клубния Мондиал.
„Сега мисля, че големината на ПСЖ е именно в това, че с всеки изминал ден контролирам все по-малко. Утре вестниците ще излязат със заглавия ‘Луис Енрике вече не контролира нищо’. И какво да кажа? Така е. Колкото по-малко контролираме, толкова по-малко противниците ни знаят какво ще правим на терена – и толкова повече време им трябва да се адаптират. А когато се адаптират – тогава се намесваме аз и екипът ми.“

Тези думи отварят нова перспектива: Ами ако Луис Енрике не е обяснил на Дембеле как да се трансформира, а просто е бил първият, който му е позволил да го направи сам? Ако това, което видяхме този сезон, не е „Дембеле след Луис Енрике“, а просто истинският Дембеле, онзи, когото чакахме още след откровението в Рен?

Разбира се, без контекст такова обяснение е толкова опростено, колкото и обратното. Не е достатъчно да кажеш на един футболист: „бъди себе си“. Еволюцията на Дембеле е плод на десетки фактори. Времето, разбира се. Но и осъзнаването на психологическата стойност на пресата – нещо, което той сега признава, че „му носи удоволствие“. Също така и промяната му в поведението, по-професионалният му подход, преместването му към центъра на атаката, което самият той обяснява с обичайната си семпла, но точна логика:

„Когато си в центъра, си малко по-спокоен пред гола. Просто защото си в сърцето на терена. Когато получа топката, имам един или двама защитници за преодоляване преди да стрелям или подам. А ако си на фланга – трябва да преодолееш крилото, левия бек, връщащия се халф, централния защитник... Накрая стигаш до вратата и риташ в небето!“

Дембеле е пораснал. И сега е по-лесно да му се довериш. Но двете неща са свързани. Във футбола връзката между индивидуалността и отбора е възел, който никога не може да се разплете напълно. И в този възел непрекъснато се раждат нови идеи, спорове, обрати. Но при отборите, които играят наистина добре, лесно забравяме, че това е така именно защото са изградени от тези играчи – а не от други.

С други думи: ПСЖ е ПСЖ най-вече защото в него играе Усман Дембеле. И тогава – защо да не наградим най-добрия играч на най-добрия отбор със „Златната топка“?