Наистина ли в Италия се предпочитат силните физически пред техничните играчи?

В неделя, в студиото на Sky Italia, Алесандро Дел Пиеро отправи прочувствен апел относно изчезването на техниката от италианския футбол. „Манталитетът се промени, забелязвах го още през последните ми години в Ювентус. Ние искаме играчите ни да бъдат големи и силни, нека не се лъжем. Искаме големи, силни и бързи футболисти. Точка. Защото футболът днес е голям, силен и бърз. Така е във Франция, така е в Англия. А в Италия винаги сме били най-добрите, защото сме виждали нещо различно от останалите - в таланта, в техниката.“

Думите му се разпространиха широко и предизвикаха дебати. Това е малко общо, типично телевизионно изказване, но има силата да те накара да се замислиш - особено когато го казва един от най-техничните играчи в историята на италианския футбол. Играч, способен на подобни неща.

КАКВА ФИЗИЧЕСКА СИЛА?

Това твърдение не идва от нищото – обсесията на италианския футбол с физическата сила става все по-очевидна, дори е подкрепена с някои данни. Преди няколко седмици излезе впечатляващ доклад на CIES. Сред най-високите отбори в света, два от първите три са италиански: Каляри е първи, Аталанта трети. Италия е най-добре представената страна в топ 20, с цели четири отбора. По някаква причина класацията е пропуснала Удинезе, за който можем поне емпирично да потвърдим, че изглежда като отбор, съставен от мъже, напомнящи на сгради. Серия А е първенството с най-висок среден ръст – с един сантиметър повече от Висшата лига.

И все пак Италия далеч не е една от най-високите нации в света. При среден ръст от 174 см тя е чак на 79-о място. Логично е тогава да се види един вид компенсаторна логика: купуваме това, което не сме и не можем да бъдем – височина и физическа сила. Една подчинена нагласа, която в италианския футбол може би води началото си още от Джани Брера, според когото дребните и недохранени „италианчета“ не можели да си позволят да играят открит футбол срещу големите чуждестранни сили. „Катеначото“ тогава се явява като начин да компенсираш физическите си ограничения чрез хитрост и отдаденост. За Брера в нашия футбол има етнически, но и исторически корени.

„В края на 40-те години Италия е народ, който се оправя както може. Предали сме германците и сме били приети от американците, които обаче са ни третирали като врагове. Плували сме по средата, понасяйки ударите и на двете армии, опитвайки се да избягаме и от двамата врагове, без да сме истински съюзник на когото и да е (...). Ако футболът наистина изразява това, което един народ е и чувства в даден исторически момент, тогава е напълно естествено да се роди дефанзивността и именно у нас да се развие играта на контра – студен и простичък футбол на изненадата, от който започва едно универсално техническо приключение.“

Но как се съвместява тази обсесия по грамадните тела на футболистите с факта, че италианското първенство има такава липса на интензитет? Ако сме купили атлетично изумителни играчи, би трябвало мачовете ни да приличат на халюцинации от скорост и ритъм – гигантски роботи, които се сблъскват в центъра на терена. А вместо това виждаме тъжни, хореографирани срещи, напомнящи битки от XVIII век – тактически дуели, в които най-важното е да не сгрешиш.

Мачовете са бавни и с почти никакви преходи, а ние продължаваме да купуваме „едри“ играчи, както бабите ни пълнеха шкафове и фризери с храна – като неосъзнат рефлекс от недостига по време на войните. Едно толкова лениво първенство, че четиридесет годишният Модрич изглежда, че тича повече от всички останали.

Остава впечатлението, че в италианския футбол има една много специфична и крайно ограничена представа за физическата сила. Количествена, а не качествена: колко е висок и колко е масивен един играч; колко единоборства печели – сякаш футболът е сумо, а не динамичен спорт на ситуации. Една идея за физическата сила, взета сякаш от животински пазар, където футболистите се купуват и продават на килограм, а силен е този, който изглежда така. Не е случайно, че Алегри често сравнява играчите с коне, а дори и Валтер Сабатини – човек, който би трябвало да е на противоположния полюс – е казвал, че е купувал някои футболисти по това как движат краката си.

Това е крайно частично разбиране, леко повърхностно и нехолистично – схващане, което приема физическата сила като стойност сама по себе си, абстрактна и без контекст.

Треньорът Луиджи Фебрари разказва в интервю за разговор с Пако Сейруло, легендарния кондиционен специалист на Барселона, който го провокирал с думите: „Защо карате играчите да се трепят като магарета на тренировки, ако после на терена срещу нас не се вижда?“

Разбира се, тук е намесена техниката – сърцевината на тезата на Дел Пиеро, но и едно изкривено разбиране за физическата сила.

ПСЖ наскоро спечели Шампионската лига с халфова двойка, съставена от Жоао Невеш и Витиня – двама футболисти, които не достигат 1,75 м. Те са, естествено, технически феномени в отбор, който иска да доминира чрез владение, но физическата им сила често е подценявана. Тя се изразява в способността да покриват терен, да печелят единоборства чрез бързина и експлозивност, в ускорението на краката, когато пространствата се стесняват. Говори се за техния контрол на топката, но трябва да се обърне внимание и на работата им в защита – Жоао Невеш, например, беше сред най-добрите през миналия сезон по показатели като преса, шпагати и откраднати топки. Работа, подкрепена от физическо измерение, което е необикновено.

Говорейки за единоборства, гонене на противника назад и офанзивна преса, Жоао Невеш е елитен полузащитник.

През лятото Ливърпул инвестира 85 милиона евро, за да подмени своите крайни защитници. Милош Керкез е висок метър и 80, Джереми Фримпонг - 1,72. И все пак никой не би си помислил да каже, че те не са атлетично доминиращи фулбекове. Въпросът не е само колко тичат, а как тичат. Броят на спринтовете им, но и интензивността им. Тяхната скорост и способността да я възпроизвеждат по фланга сякаш е неизчерпаем ресурс. По отношение на Милош Керкез „The Athletic“ дори изготви схема, за да измери тактическото въздействие на бомбардировката от припокривания, които унгарецът правеше в Борнемут.

И при офанзивните играчи често има объркване между физическа сила и чисто телесни параметри като ръст и тегло. Манчестър Сити беше отборът с най-нисък среден ръст в цялата Висша лига миналия сезон, но никой не би го нарекъл „физически слаб“. Някои от футболистите, които свалят средната височина – като Фодън и Доку – въпреки че стилът им се основава на техниката с топка, са изключителни и от атлетична гледна точка. Фил Фодън изглежда като скелет, покрит с тънък слой кожа, но скоростта, с която движи краката си и набира инерция в ограничено пространство, е физическо качество.

Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че на някои от офанзивните таланти, появили се в Италия през последните години, им липсва именно този тип „електрическа“ физикеска мощ – не толкова техника, колкото експлозивност. Пафунди, Балданци, Либерали, Самуеле Винято – всички са надарени технически, но с атлетични дефицити. Не поради нисък ръст, а поради липса на бързина, експлозивност в първите крачки, сила в краката при единоборства. (Понякога обаче тези качества се подценяват – както в случая с Балданци, който не може да "изкачи" терена с дълъг спринт, но е бърз и устойчив в малки пространства. Качество, което в Италия не се цени особено, защото всички искат да атакуват в „голямо поле“.)

С две думи – има объркване между понятията за физическа сила и атлетизъм. Италианският футбол е обсебен от мощта, но му липсва атлетизъм – дума, която обединява различни качества като ловкост, еластичност, експлозивност на късо разстояние, интензивност при влизане в дуел. Ако сме още по-прецизни, физическите и техническите аспекти често се разглеждат отделно, въпреки че във футбола те винаги са преплетени и взаимно зависими. И двете измерения са форми на „умение да правиш нещо“ в конкретни, динамични ситуации, докато в Италия техниката често се свежда до „умението да се борави с топката“, а физиката – до сбор от килограми и сантиметри. Може би затова продължаваме да произвеждаме грамадни футболисти, които умеят малко с топката, и дребни, но изящни плеймейкъри. Проблемът е в понятието – в начина, по който виждаме футбола: физически, но и технически.

А НАИСТИНА ЛИ ИТАЛИЯ НЯКОГА Е БИЛА ПО-ТЕХНИЧНА?

В думите на Дел Пиеро прозира едно постоянно усещане за упадък – идеята, че италианският футбол преживява криза спрямо славното си минало. Отричането на това би било безумие: Италия не се класира за два поредни Мондиала и реално рискува да станат три – въпреки че е сред най-титулуваните страни в историята. Всеки разумен човек може да свърже този упадък с изчерпването на техническото наследство. Италия вече не произвежда офанзивни играчи от най-високо ниво, особено крила с умение да дриблират или креативни полузащитници и плеймейкъри.

Според Дел Пиеро именно Испания ни е „откраднала“ окото за таланта и техниката. Но всъщност Италия никога не е имала особено отношение към техничните играчи – исторически те винаги са били разглеждани като лукс, който трябва да се дозира внимателно. Речта на Дел Пиеро отразява по-скоро голямата епопея на италианските „десетки“ – Меаца, Мацола, Ривера, Антониони, Баджо, Дел Пиеро, Тоти. Всеки от тях е носител на гения, на когото се поверяват всички офанзивни надежди и винаги е имало място само за един. Италия е страната на „щафетите“ между десетките, в която най-техничният играч в историята – Джани Ривера – беше подиграван от най-големия италиански спортен журналист Джани Брера (макар и с уважение).

Съществуването на тези „десетки“ по-скоро показва, че техниката в италианския футбол винаги е била запазена за избрани, а не широко разпространена ценност. И все пак именно тях цитираме, за да твърдим, че италианският футбол някога е бил „по-техничен“.

Истината е, че Италия почти никога не е играла футбол, основан на техника и владение на топката – и със сигурност никога не е играла като Испания. Дори през 90-те. Тоти и Дел Пиеро трябваше да се редуват на терена, а малко преди това Саки дори си позволи да постави под въпрос нуждата от Баджо. Това беше ерес, която народът обсъждаше години наред – онова тоталитарно усещане, че във футбола не може да има индивидуалности. Всички трябва да работят за колектива. Както обикновено в Италия, конфликтът се реши с компромис – през 90-те, в традиционното 4-4-2, номер 10 често беше изтласкван на левия фланг или насила превръщан във втора нападателна опция.

Емблематичната смяна на Роберто Баджо по време на САЩ '94, когато десетката се запита дали Саки е луд и цяла Италия пред телевизора беше съгласна с недоумението му

В италианския футбол никога не е имало широко разпространено разбиране за техниката – страната рядко произвежда голямо количество технични футболисти. Това, което всъщност се промени, е, че идеята на Саки унищожи старото виждане за футбола в Италия според което има играчи, които защитават, други, които тичат, един, който вкарва голове, и един гений, който може всичко. Карло Анчелоти, верен ученик на Саки, по времето си в Парма изгоря на кладата две „десетки“ като Дзола и Баджо (по-късно самият той призна, че е бил „талибан“). Първият бе принуден да замине за Англия, а вторият бе отхвърлен на трансферния пазар. Наскоро Дзола сам посочи Саки като „виновник“ за изчезването на класическите плеймейкъри, а Дел Пиеро се съгласи в интервю за Corriere della Sera: „Дзола е прав: тогава се роди един различен футбол, в който приоритетът е да тичаш. Да тичаш и да спазваш строго тактическите правила.“

Знаем, че Анчелоти впоследствие се промени благодарение на Зидан, и че макар идеологията на Саки в крайна сметка да триумфира, именно Гуардиола върна централното значение на техниката в един организиран футбол. Италианската мисъл обаче продължи да възприема футбола на отделни „сектори“ – техника, физика, тактика. И така, когато се търсят причините за сегашния упадък на италианския футбол, едни казват, че е заради прекаленото внимание към физическата сила, а други – заради обсесията по тактиката, която убива техниката.

Дел Пиеро смята, че вината е в прекалената фиксация върху физиката; Алегри преди години каза, че проблемът е в прекалената тактическа обсесия, заради която вече не се раждат шампиони. Витае и идеята, че техниката не може да се „тренира“ – че не е умение, а божествен дар, който просто трябва да се остави да расте свободно. В действителност обаче дори при най-големите таланти, които свързваме с идеята за гений, е трудно да се отделят ясно физическите от техническите качества (ако за момент оставим настрана когнитивния аспект). Футболът на Ламин Ямал или на Неймар произлиза не само от тяхното виждане за играта, а и от способността им да използват тялото си в съотношение с топката. Лекотата и гъвкавостта, с които се движат, са неотделими от физическата им същност, както и силата и експлозивността в краката на Меси.

Изглежда, че когато призоваваме за повече „технични играчи“ или за завръщането на „десетките“, всъщност повечето хора просто имат предвид феномени – офанзивни футболисти с изключителен талант. И може би в това отношение е по-точен Алесандро Неста, който наскоро в интервю при Гадзоли посочи, че истинската разлика между неговата Италия и сегашната е липсата на „офанзивни играчи, които да вдигат нивото“.

Интересно е, че на страната на Дел Пиеро застана Джан Пиеро Гасперини – треньор, известен най-вече с физическата мощ на отборите си. Може би най-добрият италиански специалист в изграждането на физически доминиращи тимове. Гасперини е и един от най-влиятелните треньори в съвременния италиански футбол, а индивидуалното му покритие вече се превърна в норма в Серия А. Но в Италия идеите му често се възприемат едностранчиво. Повечето треньори копират разрушителната част – персонално покритие, култ към дуелите и атлетизма, но пренебрегват останалите елементи: смелостта на отборите му в играта без топка, рисковете, които поемат, множеството играчи, които атакуват наказателното поле, и най-вече ролята на техниката в неговата философия. Неговата Аталанта винаги е разполагала с двама технични и интелигентни играчи зад нападателя и почти винаги е била сред водещите отбори в Серия А по брой дрибъл на играч. Вероятно никой друг треньор в Италия не е успял като него да извая толкова много офанзивни таланти: Сусо, Папу Гомес, Иличич, Де Кетеларе, Суле.

Несъмнено изказването на Дел Пиеро докосва чувствителна тема. Но ми се струва, че недоверието на италианския футбол към техниката има далеч по-дълбоки и стари корени от простата, макар и реална обсесия по „едрите“ играчи.

Статия: Емануеле Атуро, Ultimo Uomo