Тактически концепции: Диагоналност

Принципът на диагоналността практически не съществува в речника на българския запалянко. С диагоналност имаме предвид най-просто казано движението на топката по диагонала – нито вертикално, нито хоризонтално. В Германия се говори много за това, а Томас Тухел бе един от първите, който започна да подчертава значението на този похват още като наставник на Майнц. В българския контекст обаче темата почти напълно отсъства от тактическите разговори. Тук ще се опитаме да разгледаме понятието през призмата на дрибъла и диагоналното подаване, като акцентираме върху предимствата за атакуващия отбор.

Да подаваш по диагонала

В лекция, изнесена още по времето му в Майнц 05, Тухел обяснява защо диагоналността е в основата на футболната му философия:

„Когато дойдох в Майнц, отборът атакуваше основно с вертикални подавания по фланга. За нас, треньорите, това беше нещо, което трябваше да се избягва на всяка цена. Всъщност се стремим да принудим съперника да изгражда играта си с такива подавания – ниски и вертикални по крилото – защото това е отлична възможност за прилагане на преса. Да играеш вертикално и по земя по фланга е лесно, но далеч по-малко продуктивно от това да се научиш да градиш играта си диагонално – също по земя – чак до последната третина от терена. [...] И до днес, това остава ключов тактически принцип за отбора.“

За да разберем значението на диагоналността в играта на Тухел, е добре да започнем от привидно елементарния въпрос: за какво служи едно подаване? За да създаде по-добри условия за голово положение, тоест – да приближи отбора максимално близо до вратата. Това е съвсем различно от приближаването до аутлинията – зоната, до която защитниците искат да те пратят. Много отбори прилагат именно такава стратегия – да насочат атаката на съперника към фланговете, откъдето често следва центриране – технически прийом с доказано ниска ефективност.

Приближаването до вратата – т.е. до „дълбоката централна зона“ – може да стане чрез вертикални, хоризонтални или диагонални подавания. Всеки тип има своите плюсове и минуси, но диагоналността е особено интересна, защото комбинира предимствата на вертикалната и хоризонталната игра.

Първата съществена разлика между типовете подавания идва от ъгъла, под който се изпълняват. С изключение на топките в дълбочина, повечето вертикални подавания се приемат с тяло, ориентирано към собствената врата. Това означава, че футболистът или трябва първо да се завърти, за да продължи напред, или да върне назад към по-добре позициониран съотборник.

Също така означава, че с поглед, обърнат към собствената врата, играчът има значително по-малко информация за случващото се зад гърба му – къде са съперниците, как се движат съотборниците, как се отварят пространствата. Този недостиг на ориентация в пространството често забавя играта и увеличава риска от загуба на притежание.

Разбира се, вертикалните подавания остават ефективен начин за напредък. Отборите на Джампаоло и първите версии на Сарибоу в Челси са добър пример как може да се изгражда игра с бързи вертикализации, комбинирани с моментално връщане на топката назад – според логиката „две крачки напред, една назад“.

При диагоналните подавания обаче ъгълът е по-благоприятен. Топката не идва директно от линията на собствената врата, а от странична посока, което дава на получаващия играч по-добро зрително поле. Завъртането към противниковата врата изисква по-малко движение и става по-бързо. Това му позволява да продължи атаката по-ефективно – с по-добра ориентация, повече опции и по-висока скорост на игровото развитие.

Диагоналните подавания могат да бъдат насочени към вратата — от фланг към център — или в обратна посока, за отдалечаване от нея. Ясно е, че първият вариант има повече смисъл. Особено когато топката е на фланга, важно е тя да бъде върната към центъра именно по диагонал. Така не само се доближаваш до вратата, но и се връщаш към зоната с най-много връзки и контрол, докато страничната линия ограничава възможностите за продължение.

При изнасянето на топката от защита подаванията към фланга също имат своето предимство. Основната цел при началото на всяка атака е да се овладее центъра на терена — а до него често се стига именно чрез фланговете, откъдето може да се влезе обратно навътре. След първо подаване към тъчлинията съперникът се насочва към топката, отваряйки възможност за подаване обратно по диагонал — срещу движението на защитата.

Вертикалните подавания имат предимството да преодоляват преса и да навлизат в по-високи зони, а хоризонталните — да преместват играта в по-свободни пространства. Диагоналните пасове съчетават тези качества: позволяваш си напредък, но също така изместваш топката странично. Именно затова те изискват повече корекции и движение от страна на защитниците — следователно и повече енергия.

Вертикалният пас, за разлика от това, те оставя в същия игрови коридор — зона, която по дефиниция е по-гъста и с по-малко пространство. Освен това там защитниците са по-концентрирани и по-близо до противниковия играч. Особено след дрибъл, играта трябва да бъде изведена встрани — и ако може, по диагонал, тъй като така продължаваш да печелиш терен.

И поради всички тези причини вертикалният пас по земя към фланга е нежелан за Тухел: това е лесно решение, но с ограничена ефективност. Вертикалната игра през центъра има повече смисъл, но е значително по-трудна за изпълнение. Да се достигне до централната зона — стратегически най-важната на терена — е по-лесно чрез диагонални подавания от фланга или от полуфланга. Причината е проста: когато топката е в центъра, там са и съперниците; когато е на фланга или в полуфланга, центърът е по-слабо покрит.

Има и още една причина: формата на терена и правилото за засада принуждават защитата да се подрежда хоризонтално. От тази основа отборите се движат колективно хоризонтално или вертикално, а когато защитник или полузащитник излезе от линията, за да притисне играча с топката, той често го атакува фронтално – особено при системи с нисък блок като 4-1-4-1 – като се стреми да отреже вертикалната опция, но оставя открити диагоналните.

Да дриблираш диагонално

Много от предимствата, наблюдавани при диагоналните подавания, важат с пълна сила и за дрибъла. Използвайки диагонална траектория при дриблиране, играчът в много ситуации може да се приближи до вратата или да вкара топката към центъра. И тук се комбинират плюсовете на вертикалната и хоризонталната игра, а защитаващият се отбор е принуден не само да отстъпва назад, но и да се прегрупира по ширина.

При вертикален дрибъл играчът може да спечели значителна територия, но това са трудни за изпълнение действия. Хоризонталният дрибъл е по-лесен на индивидуално ниво (макар и по-труден за синхронизация с останалите), но също носи ценни ползи. С него не се преодоляват директно съперници, но топката се премества в чувствителни зони, където може да се използва пространството между линиите.

Когато се дриблира вертикално, топката остава в същия коридор и е лесно да се определи кой защитник да излезе напред и да реагира. При диагоналния дрибъл обаче се сменя коридорът на игра, което създава неяснота – кой трябва да излезе от линията, за да пресрещне атакуващия? Защитникът е принуден да напусне позицията си и дори не знае колко дълго ще трябва да го прави.

Трудностите за защитата при диагонален дрибъл и фронтална атака са видими

Двете изображения илюстрират проблема, който създава диагоналният дрибъл. Ако излезе най-близкият защитник, обикновено е твърде късно и той бива преодолян лесно; ако излезе по-далечният, за да пресече траекторията, се отваря добра линия за подаване.

Това предимство се засилва, когато нападателят започне дрибъла срещу движението на защитата. Ако крило получи топката от противоположния фланг, защитата трябва да се прегрупира към новото положение на топката. Именно по време на това пренареждане е изключително трудно да се реагира на диагонален дрибъл – първо трябва да се затворят пространствата с движение към топката, а след това светкавично да се смени посоката, за да се спре нападател, който атакува в обратната.

Ако продължим примера с крилото, което дриблира диагонално към центъра, трябва да отчетем и предимствата, които създава пространството между защитата и халфовата линия, както и отворената позиция с отлична видимост към много зони на терена. Друг пример е диагоналният дрибъл на бек, каквито в Серия А са специалисти играчи като Камбиазо, Тео Ернандес и Нуно Таварес. Обикновено бековете са доста линейни играчи — остават широко по фланга и атакуват само по вертикалния коридор. Затова диагоналният дрибъл може да се превърне в изненада, в неочакван ход, който принуждава защитата да реагира и открива нови възможности за атаката.

Диагоналността не е полезна само в дрибъла и подаванията, а и в много други игрови ситуации — като движения без топка или центрирания. Но основният принцип остава същият: да се движи топката диагонално означава да се комбинират предимствата на хоризонталната и вертикалната ос, като се осигурява и по-добър ъгъл за игра. Въпреки че концепцията за диагоналността е почти отсъстваща в българските футболни дискусии, много тимове в Серия А я използват. Проблемът е, че не ѝ се отделя вниманието и подготовката, които има в други страни.