Тактически концепции: Периодизация

Тренировъчният процес във футбола е сложна и многопластова дисциплина, която изисква целенасочен методологичен подход, за да се максимизира представянето на играчите. Тези методологии се основават на съчетание от научни принципи, анатомични и физиологични познания, както и на практическия опит на треньорите.

Целта на футболната подготовка е да се развият поредица от физически, технически и тактически умения, които да позволят на играчите да постигнат най-високо ниво на представяне по време на мачовете. Основните компоненти на тренировъчната методология във футбола включват:

• Физическа подготовка: Този етап се съсредоточава върху развитието на сила, пъргавина, издръжливост и скорост. Тренировките могат да включват упражнения за сила, бягане, ловкост и специфични занимания за подобряване на сърдечно-съдовата издръжливост.

• Техника и индивидуални умения: Целта на тези тренировки е да се подобрят техническите умения на играчите – контрол на топката, дрибъл, подаване и удар. Тази фаза може да включва рутинни упражнения за усъвършенстване на прецизността и бързината на изпълнение.

• Тактика и игрова стратегия: Работи се върху тактическата организация на отбора, включително подредбата на терена, преходите в защита и нападение, пресата и ситуациите при статични положения. Треньорите анализират също мачове и адаптират стратегиите според противника.

• Мaнталитет и концентрация: Често се включват занимания за развитие на концентрация, мотивация и психическа устойчивост на играчите. Това може да включва техники за визуализация, медитация или психологическа подготовка за справяне с напрежението в мачовете.

• Превенция на контузии и възстановяване: Задължително е тренировъчният процес да включва сесии, посветени на предотвратяване на травми и възстановяване след интензивно натоварване – разтягания, стабилизиращи упражнения и активно възстановяване за намаляване на риска от травми и подпомагане на мускулното възстановяване.

Методологията на футболната подготовка често се адаптира спрямо възрастта, нивото на състезание и конкретните нужди на футболистите.

През последните години все по-често се обсъждат и разработват нови подходи към футболната подготовка. Някои от тях се фокусират върху иновативни тренировъчни средства, докато други – върху цялостен и методологически подход.

Сред най-значимите иновации, които променят начина, по който се подхожда към футбола, несъмнено са:

• въвеждането на физическа подготовка, заимствана от леката атлетика, което през последните десетилетия на ХХ век повиши физическите качества на футболистите;

• появата на видео-анализ, която започна в края на миналия век и началото на 2000-те години, и позволи по-задълбочено тактическо изучаване на мачовете и индивидуалните характеристики на футболистите.

От около десетилетие насам интерес и любопитство предизвиква една тренировъчна методология, която интегрира влияния от различни научни области – от социология и психология, през теорията на сложните системи и кибернетика, до невронауките. Това е тактическата периодизация.

Тази методология разглежда четирите основни компонента на представянето – тактическа, техническа, физическа и психологическа – като неразривно свързани и ги интегрира във всяка тренировъчна дейност. Нейната логика се дистанцира от догмите на традиционната тренировъчна теория – не предвижда нито подготвителни периоди, нито чисто физически тренировки, чиято цел е да направят от играчите атлети, играещи футбол, вместо мислещи футболисти.

Освен това тази методология променя радикално разбирането за футболната подготовка и самия подход към играта. Основополагащ за нея е приносът на професор Витор Фраде, който през трийсетте години на развитие на тактическата периодизация умело съумява да подбере и адаптира идеи и концепции от други науки – на пръв поглед далечни от спорта – и да ги пренесе на футболното игрище: от невробиологията и философията до социалните науки.

Никога преди това не се беше мислило за приравняване на усвояването на тактическата организация на един футболен отбор към физиологичното стресово натоварване. Това направи за първи път Фраде – професор в Университета в Порто и сътрудник на едноименния клуб, в който работи и Жозе Моуриньо – първо като асистент на Боби Робсън, а след това и като старши треньор.

Именно Моуриньо е сред първите привърженици на тази методология. Според модела, разработен от португалците, всяко игрово действие включва четири различни измерения: тактическото (какво решение да се вземе), техническото (какъв похват следва от това решение), физическото (каква е реакцията на тялото), и психологическото (какво е емоционалното състояние). Добър футболист е онзи, който взема правилното тактическо решение във всяка ситуация на технически, физически и психологически стрес.

Всяко отделно упражнение в тренировъчния процес, което възпроизвежда игрово действие, трябва да съдържа и четирите изброени измерения. Само по този начин – и чрез многократни повторения – мозъкът на играча може да запамети правилния избор и да го превърне в навик, в поведение, което да приложи в реална игрова ситуация. Тактическият аспект обаче е водещ. Решенията, които играчът е принуден да взема на терена, зависят до голяма степен от игровата фаза, в която се намира. Според вече утвърдената терминология, фазите на играта са четири: две статични – атака и защита, и две преходни – позитивна (от защита към атака) и негативна (от атака към защита).

Как да се действа във всяка една от тези ситуации – тоест кое индивидуално тактическо решение е най-подходящо – зависи от един по-широк тактически план, така наречения модел на игра. Моделът на играта обобщава виждането на треньора за това как трябва да играе отборът. Но не само. Той включва и формацията – в смисъл на организационна структура на терена, специфичните качества на наличните футболисти, културата на клуба, както и тази на държавата, в която се състезава. Самият Моуриньо казва за модела на игра:

„Това е най-важното нещо за мен. Това е набор от споделени принципи, които дават организация на ежедневната работа. От първия ден моделът на игра трябва да е ясен за всички.“

Моделът на игра може да бъде и изключително сложен, ако го разглеждаме в цялост, с всички негови принципи, прилагани в различни игрови ситуации. Затова, за да се улесни усвояването му от футболистите, проблемът се разделя на подпринципи. Например: губи се топката, започва негативен преход — какво трябва да се направи? Може да се опита забавяне на прехода от защита към атака на противника чрез агресия срещу играча с топка (първи подпринцип). Това решение кара отбора да тръгне напред към топката, вместо да отстъпи назад в блок (втори подпринцип). От своя страна, този избор изисква ефективна комуникация между играчите и предварително подготвено подсигуряване (трети подпринцип), което влиза в действие, ако първата преса се окаже неефективна.

Всеки подпринцип може да се тренира чрез конкретно тактическо упражнение, провеждано на ограничено или съвсем малко пространство и с променлив брой играчи както в атака, така и в защита.

Когато Моуриньо пристига в Интер през 2008 г., той пожелава да се изградят още два тревни тренировъчни терена, именно за да може по-ефективно да се работи върху подпринципите. През лятото на 2014 г. в Манчестър булдозерите изпреварват пристигането на Луис ван Гаал, който настоява за изграждането на два нови терена и за инсталиране на камери, с които да се записват и анализират всички тренировъчни сесии. Още един пример от последните години: Маурицио Сари провежда специфични тренировки със защитниците, в които постепенно увеличава броя на атакуващите играчи, съобразно напредъка в усвояването на подпринципите.

С увеличаването или намаляването на размерите на игралното пространство и броя на участниците се увеличават или намаляват и когнитивните стимули за играча, а с тях – и трудността на упражнението. Броят на променливите, които футболистът трябва да отчете, оказва пряко влияние върху интензивността на упражнението. А интензивността е фундаментално понятие в този тип работа — от нея зависи успехът или неуспехът на тренировката.

Променливите, които влияят върху интензивността, могат да бъдат от различно естество: сложността на подпринципите, броят на участниците в упражнението, размерът на пространството за защита или атака, продължителността на упражнението, емоционалното натоварване. Високото ниво на интензивност трябва да бъде съпроводено от високо ниво на концентрация, необходимо, за да бъде усвоено тактическото послание и да може правилното поведение да се възпроизведе по време на мач.

Карлош Кейрош, също португалец и дългогодишен асистент на Алекс Фъргюсън, казва:

„Тренираме игрови ситуации, които предизвикват силен физически и емоционален стрес, така че в мача футболистът да не изпадне в паника, а да знае точно какво да направи. Например, казваме на момчетата: ‘Губим с 0:1, остават десет минути, трябва да направим поне пет центрирания от фланговете до края’.“

Целта на тренировката не е да се механизира действието, да се насочи играчът към един-единствен предварително зададен вариант. Напротив – пресъздаването на игровия контекст в рамките на упражнението стимулира играча да възприеме и интериоризира подпринципите на играта. По този начин, в мачовете, футболистът ще взема решения автономно, изразявайки своята креативност чрез собствените си технически средства – но в рамките на принципите, които е усвоил по време на тренировките.

Нивото на интензивност в тренировъчните упражнения не може да бъде еднакво във всяка сесия. Достатъчно е да се помисли за деня след мач — тогава играчите са психически и емоционално изтощени. Важно е обаче интензивността да се поддържа възможно най-висока, доколкото позволяват натоварванията от официалните ангажименти. Затова видът на тренировките може да варира в рамките на седмицата, но и според периода от сезона. Например, вниманието към четирите фази на играта със сигурност е различно в предсезонната подготовка спрямо по-късните етапи на кампанията.

Обикновено в началото на сезона треньорите предпочитат да работят повече върху защитната фаза, отколкото върху атаката. Работата върху защитата подобрява компактността и баланса на отбора, а това да не се допускат голове дава увереност в собствените възможности. Моуриньо, в началните етапи на нов проект, предпочита да консолидира играта в защита — понякога до степен, смятана за прекомерна или дори укорима. Това може да ви напомня и за Антонио Конте и шампионската му година в Наполи - започна от защитните принципи, за да изгради солиден отбор, а след това надгради с тактическа гъвкавост и кураж в изнасянето и взимането на решения.

Моу също действа едва когато е сигурен, че е внедрил във футболистите си всички предписания на своя модел на игра. Тогава отборите му получават свободата, или по-скоро способността, да играят офанзивен, а понякога и зрелищен футбол: като този на неговия рекорден Реал (2011/12, вторият му сезон в Мадрид) или на Интер от сезона на требъла (2009/10, също втори сезон).

На онова, което някои наричат „метода Моуриньо“, се противопоставят други тренировъчни системи. Съществува традиционният подход, при който тактическите ситуации се тренират единствено чрез пълноформатни игрови упражнения, а физическата подготовка е сведена до определени периоди от годината. Има и т.нар. интегриран метод, който в момента се прилага в младежките формации на Ювентус и Милан. За разлика от тактическата периодизация, при която тактическото измерение управлява всяко упражнение, интегрираният метод не поставя акцент върху един аспект, а цели да тренира всички компоненти едновременно и се характеризира с присъствието на топката във всяко упражнение.

Тактическата периодизация, която често се свързва с Моуриньо, всъщност е система, възникнала по терените на Холандия, Испания и Португалия и има няколко духовни „бащи“ — Боби Робсън, Луис ван Гаал и Юп Хайнкес, наред с други. Моуриньо и екипът му, по времето на Порто, вероятно намират най-ефективния синтез на този подход.