Тактически концепции: Зоново покритие

Зоновото покритие е дефанзивна стратегия, при която отборите се стремят да контролират и защитават пространствата, вместо да следят персонално съперниковите играчи. Тази стратегия може да се използва както в динамичното развитие на играта, така и при защита при статични положения.

В играта съществуват четири основни отправни точки: топката, съперника, съотборниците в притежание и пространството на терена. Зоновата защита може да се адаптира така, че да постави акцента върху която и да е от тези четири точки.

Откъде произлиза терминът „зонова защита“?

При динамичното развитие на играта се смята, че зоновото покритие се практикува за първи път от Бразилия през 50-те години на ХХ век. Треньорът на Флуминензе Зезе Морейра се опитва да се откаже от индивидуалното покритие, често използвано във формацията W-M, като преминава от тройка в защита с персонално покритие към четворка със зоново ориентиране. По-късно върху тези идеи стъпват Ринус Микелс и Ариго Саки.

Какво правят играчите при зоново покритие?

Зоновата защита се основава на изграждането на дефанзивна структура, при която се дава приоритет на хоризонталната и вертикалната компактност. Разстоянията между отделните играчи трябва да са малки.

Целта е да се забави и отчая съперникът, без да му се позволява проникване през дефанзивния блок. Натиск върху топката се оказва само ако тя е в обсега на защитния блок.

Ако пространството е основната отправна точка на отбора, този подход затруднява противника в създаването на числено предимство в определени зони и може да неутрализира дадени аспекти от атакуващата игра. Това обаче неминуемо отваря други пространства на терена.

Ако фокусът е върху топката, както отделните играчи, така и звената и целият блок се нагаждат според нейното местоположение. Тази стратегия изисква висока игрова интелигентност, предугаждане, сплотеност и добра комуникация, за да не се разкъса структурата и да не се отворят пролуки.

Ако пък отправната точка е съперникът или конкретни негови играчи, отделни състезатели в структурата могат да излязат от зоната си (така нареченото "късане на линията" - rompere la linea), за да окажат натиск върху пряк противник. За разлика от индивидуалното покритие, тук няма постоянно следване на съперника, но може да има конкретни указания спрямо отделни състезатели и действия.

Как се прилага зоновата защита при статични положения?

При защита при статични положения играчите отговарят за конкретна зона. Приоритет са централните пространства, но се покриват и зони извън ширината на малкото наказателно поле.

Обикновено се изграждат две линии на защита при корнер. По-високата линия покрива подавания назад и топки с външен фалц, като същевременно блокира движенията на съперниците, за да им попречи да набират скорост. По-дълбоката линия атакува топките с вътрешен фалц и води битките в близост до вратата и малкото наказателно поле.

Често се оставят един или двама играчи в покрайнините на наказателното поле, за да притискат при късо изпълнение, да избиват вторите топки и да стартират контраатаки. Това са обикновено по-слабите във въздуха състезатели.

Броят играчи във всяка от двете линии варира – от два до осем. Най-често четирима или петима покриват по-дълбоката зона, а останалите изпълняват ролята на блокиращи, пазещи гредите или заемащи по-високи позиции. Ако топката прелети над първа греда, тези играчи могат да се приберат към голлинията.

При пряк свободен удар защитниците формират линия с малки разстояния помежду си. Тя трябва да се движи синхронно – или да се приближи към вратаря, или да остане по-високо, за да му даде пространство и да хване съперника в засада. Ключова е и стойката на тялото – защитниците трябва да са обърнати странично, за да виждат както топката, така и терена.

Какво правят играчите в притежание при зонова защита?

В "открита" игра зоновата защита осигурява стабилна база за спиране на атаките. След като бъде отнета топката, отборът може да контраатакува – особено ако противникът е изнесъл напред играчи, за да разбие компактния дефанзивен блок.

Тъй като при зоновата защита е важно съкращаването на дистанции, играчите трябва да умеят да комбинират в тясно пространство веднага след отнемането. В повечето случаи те ще бъдат поставени под незабавен натиск от контрапреса.

Съотборниците по-далеч от топката също трябва да реагират при офанзивен преход. Те могат да предложат опция за изнасяне далеч от натиска чрез бързо движение в свободни пространства. Макар да започват от позиции на компактен блок, те трябва незабавно да спринтират след отнемане и дадат опция за по-дълга топка на съотборниците си.

Какви са предимствата на зоновата защита?

Зоновата защита е надежден начин за осигуряване на компактност, което позволява на отборите да защитят ключови пространства на терена. Това затруднява най-опасните съперникови играчи да намерят любимите си зони за атака, а противникът е принуден да промени офанзивния си план.

За разлика от персоналното покритие, при зоновия блок по-рядко се появяват празни пространства. Играчите не се изтеглят от позиция и запазват структурата.

При статични положения защитниците не трябва да следят съперници и да избягват блокове. Могат да се концентрират изцяло върху топката и траекторията ѝ.

Всеки играч е подготвен да атакува топката от началния момент на изпълнението, без да се откъсва от компактната структура. За разлика от това, при индивидуално покритие често се случва футболистите да бъдат разпилени из цялото наказателно поле.

Какви са недостатъците на зоновата защита?

Тъй като зоновата защита залага на компактност, понякога се освобождават големи зони, които съперникът може да използва с бързи и добре организирани атаки.

Компактността изисква непрекъсната концентрация и комуникация. Ако само играч се разсее, може да отвори пролука в цялата защитна структура. Освен това атакуващите футболисти често трябва да жертват част от играта и свежестта си в името на организацията.

При статични положения зоновата защита често е обект на критики при допуснат гол. Тя може да позволи на атакуващите да се засилят и да атакуват топката, докато защитниците са статични. Това може да предизвика объркване, ако топката или съперник попаднат на границата между две зони.

Защитниците, които гледат само към топката, винаги могат да изпуснат съперник от сляпата си страна. Съперникът може и да претовари една-единствена зона, за да освободи друга.

Какви са алтернативите?

Основната алтернатива е персоналното покритие. При него всеки защитник следва конкретен съперник по целия терен. Всеки играч отговаря за своя противник и влиза в дуели, пресира, следи и защитава 1 на 1 за продължителни периоди. Когато топката достигне опасна зона, защитниците обикновено напускат позицията си и се удвоят опеката на даден друг играч, който представлява директна опасност за гол.

Кои треньори използват зоново покритие?

Диего Симеоне често предпочита дълбок дефанзивен блок в Атлетико Мадрид, със строго спазена компактност между линиите и играчите. В любимата му система 4-4-2 двамата нападатели зонално покриват съперниковите разиграващи халфове, а крайните полузащитници се прибират, за да контролират вътрешните коридори. Целта е топката да бъде изтласкана към фланговете, където целият защитен блок се изнася, а крайните бранители агресивно пресрещат съперника си.

Жозе Моуриньо винаги е залагал на организирана и компактна защита дори начело на най-добрите отбори в света. В определени мачове с Реал Мадрид неговата защитна линия действаше зоново, покривайки различни разменящи позиции съперници. Двойката централни халфове винаги има много важна роля при португалеца. В графиката Кедира и Алонсо ефективно покриват централните пространства при мачове с Барса, но също така излизат напред при възможност за преса. В последния си престой начело на Фенербахче сходна роля на балансьори в центъра на терена имаха Фред и Амрабат.

Текст: thecoachesvoice.com | графики: Wyscout