Този луд, луд Ювентус

„Трябва да играем по-балансирано“, каза капитанът Бремер, все още задъхан, малко след мача, завършил 4:4 с Борусия Дортмунд. Изглеждаше като пътник, оцелял след самолетна катастрофа и избегнал потенциално смъртоносен инцидент. Ювентус получи четири гола през второто полувреме, седем в рамките на два мача – дербито на Италия с Интер и дебюта си в Шампионската лига. В събота вечер победи с гол на Аджич в последната минута, а вчера успя да вкара цели два пъти в добавеното време.

И думите на Тудор след мача не бяха лесни за разчитане. От една страна още се усещаше еуфорията от попадението на Кели в последната секунда - гол, който за втори път за броени дни доказва характера и желанието на бианконерите. От друга страна обаче е ясно за всички, че така не се стига далече. Не може да се разчита да вкарваш по четири гола на мач, за да печелиш или поне да измъкнеш равенство; не може да се живее с надежда до последната секунда всеки път. И най-вече Ювентус изпуска две точки у дома срещу съперник, който на теория е по силите му, и то преди две деликатни гостувания срещу Виляреал и Реал Мадрид.

Балансът, за който говори Бремер, е този, който направи първото полувреме скучно. С Юве и Борусия огледално подредени (3-4-2-1 срещу 3-4-2-1) и двата отбора ориентирани към персонално покритие, но без висока интензивност. В първия половин час германците държаха повече топката, около 65% притежание, но без да успеят да създадат нещо съществено. Постепенно обаче изглеждаше, че Ювентус може да се адаптира по-добре в този контекст.

В същото бавно темпо, парадоксално, като се има предвид наличието на толкова бързи и вертикални футболисти, Юве намери добри комбинации по левия фланг, в това, което изглежда като първи опит Опенда, Дейвид и Йълдъз да намерят общ език. Отборът градеше търпеливо, подваше топката от едната на другата страна чрез защитниците, след което опитваше да пробие с техника, но без да намери подходящите пространства или решаващия пас.

Всичко изглеждаще като едно спокойно вторнично вечерно шоу, което във всеки момент можеше да бъде отключено от индивидуална хрумка или изблик на класа.

Освен един удар на Тюрам, най-доброто взаймодесйтвие на Юве дойде след пас на Копмайнерс, който проби линиите на немците и намери Дейвид в полупространство - оръжие, което ще опитва да изпозва често при наличието на двама нападатели

Всичко се промени само пет минути след началото на второто полувреме и то след атака на Борусия Дортмунд, която бе почти идентична на тези, които Ювентус се опитваше да изгради. Само че в случая действието беше по-бързо, по-вертикално, по-инстинктивно. Адейеми се върна дълбоко, пое топката и смени фланга с дълъг пас към Байер. Въздушният дуел беше спечелен от МакКени (този път разположен широко вдясно), но втората топка беше овладяна от Нмеча, който поведе напред до линията на наказателното поле.

Тюрам настигна Нмеча и го забави, а и Купмайнерс се прибра централно, но в пространството между защитната линия и халфовете Адейеми получи топката от Гираси, който също се бе доближил да комбинира. Кели първоначално тръгна да го пресрещне, но изненадващо го остави след насочващия контрол на левия си крак. Бремер нямаше време да излезе от позицията си и ударът на Адейеми беше твърде силен и точен за Ди Грегорио.

След като получи гол, Ювентус повиши агресията си. Започна да рискува повече и в резултат на това четири минути след гола на Адейеми, той изведе Гираси сам срещу Ди Грегорио, но същевременно пък Юве стана и по-опасен. След края на мача Тудор каза, че когато отборът изостава, е „по-лесно“, като вероятно визира една специфична характеристика на този състав, по-скоро психологическа, отколкото техническа.

След 0:1 в игра се появиха Влахович и Жоао Марио. Ако централният нападател накрая вкара два гола и подаде за изравнителното попадение, трябва да се подчертае и специфичният принос, който португалското крило дава на този отбор. Още срещу Интер една негова диагонална акция навътре – с десния крак, използвайки външен фалц – принуди Димарко и защитната линия на нерадзурите да се оттеглят дълбоко в собствената третина, създавайки условия за гола на Аджич. Срещу Дортмунд пък ударът на Йълдъз бе подготвен от негово хоризонтално водене на топката само на няколко метра от наказателното поле – своеобразна пауза с топката в крака, която приспа германската защита.

Това е сравнително малък принос, сравнен с чудесните голове на Аджич и Йълдъз, но все пак някой трябва да придвижи топката до стрелкова позиция…

Разбира се, трябва да се отчете и мистиката около Йълдъз (който на почивката буквално се върна „бял“ в съблекалнята от умора), и неговия номер 10 на гърба почти точно 30 години след първия гол на Дел Пиеро „ала Делп Пиеро“ на 13 септември 1995 г. пак срещу Борусия Дортмунд. В този контекст щеше да е хубаво, ако някой беше подготвил по-добре Йълдъз за интервюто след мача, където в студиото бе самият Дел Пиеро и бе обезкуражаващо да се чуе, че никога не е гледал този гол. Добре, че тогава дори не е бил роден, но наистина ли никой не му е говорил за традицията на „десетките“ в Юве?

Както и да е, голът на Йълдъз отвори вратата за четири напълно луди минути. Нямаше и половин минута от изравнителното попадение и Нмеча отново изведе Борусия Дортмунд напред, но почти веднага след това Влахович (след висока преса от Калулу, добро отиграване на Копмайнерс и чудесен вертикален пас на Йълдъз) вкара за 2:2. Три гола в рамките на шест минути, заедно с всички емоции и празненства.

Голът за временното 2:2 бе третото попадение на Влахович като резерва (а после ще дойде и четвъртото) след тези срещу Парма и Дженоа в първенството. Тудор отбеляза, че с петте смени и мачове, които често се решават в последните двайсетина минути, вече няма истински „резерви“, и че това не е просто клише. И е вярно, но в главите на играчите тази разлика все още съществува, а за Влахович изглежда дори полезна: започвайки без напрежението на титуляр, той има нуждата да доказва, а не просто да потвърждава стойността си. Може би Влахович, както и този Ювентус, играе по-добре, когато няма какво да губи.

Голът на Ян Коуто обаче отново насочи вниманието към смисъла на позиционирането и бързината на Ди Грегорио да реагира ниско към земята – от седемте гола, които Юве е допуснал в последните два мача, цели пет са паднали от границата на наказателното поле. Това говори и за пасивността, и за предпазливостта на отбранителната линия на Ювентус, по-загрижена да пази формацията си, отколкото да противодейства на удара.

При гола на Нмеча, както при този на Чалханоглу в събота, се забелязва пасивността на двамата вътрешни халфове на Юве

Отново изоставайки с гол, Ювентус се хвърли масирано в половината на съперника и десет минути преди края допусна контраатака, завършила с дузпата на Бенсебайни. Тя тръгна от великолепен пас на Адейеми към Бранд, но също така и от липсата на своевременна реакция при загуба на топката от страна на Тюрам, затруднен и от рефера. Понякога мачовете се решават от наистина микроскопични детайли.

След 2:4 двубоят изглеждаше приключил, а пасивността на Борусия при последните два гола на Ювентус – или, ако щете, лекотата, с която бианконерите проникваха в наказателното поле – е трудна за обяснение. Сякаш се играеше съвсем различен спорт в сравнение с първото полувреме. Да, има го блясъкът, гладът и желанието на Влахович; да, има го усета на Калулу, който центрира ниско и остро към първата греда; да, има го инстинктът на Кели в наказателното поле. Но трудно е да не се подчертае разликата в концентрацията между двата отбора в онези моменти.

Способността на Ювентус да не се пречупва и да обръща на пръв поглед загубени мачове е безспорно най-позитивният аспект от последните две срещи. Това е „сърцето“, за което Тудор говори след последния съдийски сигнал. В крайна сметка става дума за отбор, който трябва да се реваншира и за миналия сезон. Самият Тудор трябва да докаже, че не е просто вариант за спешна нужда след решението на Конте да остане в Наполи, а че може да изгради голям Ювентус.

Вероятно част от „дисбаланса“ в този начален етап идва и от факта, че това е в известна степен подновен състав. В последните минути на терена в една и съща зона играха Аджич и Жегрова (който с едно свое дефанзивно отнемане бе ключов за стартирането на атаката за гола на Кели), двама футболисти, които вероятно до преди няколко седмици дори не са знаели за съществуването един на друг.

Остава усещането, че Ювентус може да расте, докато се опознава по-добре. Трябва да узрее в осъзнаването на моментите, да контролира с по-малка пасивност онези фази, когато не може да бъде агресивен в половината на съперника и, разбира се, да допуска по-малко удари от границата на наказателното поле. Но това все пак е млад и сравнително неопитен отбор (6 от титулярите са родени след 2000 г.), който едва наскоро възстанови важен играч като Бремер, който се опитва да извади Влахович от блатото, в което попадат нападателите, когато не бележат, и който трябва да внимава да не стоварва прекалено голяма тежест върху раменете на Йълдъз, своята звезда.

Отбор, който успя да не загуби мач, в който изостава с 2:4 в 93-ата минута. Чашата е наполовина пълна. Дали това ще е достатъчно, зависи и от това колко жажда за успех ще имат Тудор и неговите играчи по пътя си наред.

Корица: Reuters