Да играеш на сигурно в Италия се превръща в риск

За да разберем колко странни и необичайни са събитията от последните дни в Италия е добре да ги подредим едно по едно. Вече бившият селекционер на националите Лучано Спалети беше уволнен след загуба с 0:3 от Норвегия – и новината не дойде от президента на Италианската футболна федерация Габриеле Гравина, а директно от самия Спалети. Само няколко дни по-късно той отново седна на скамейката на националния отбор за мач с Молдова. Докато Италия играеше този решителен мач за класиране на Световното, FIGC обмисляше как да подпише договор със следващия селекционер – избраният бе Клаудио Раниери. Да, същият Раниери, който седмици по-рано обяви оттеглянето си от треньорството и тъкмо бе започнал нова роля като съветник в Рома (официално титлата му е старши съветник на фамилия Фридкин).

Знаем, че темите около треньорския пазар винаги са деликатни, защото малко са сигурните, а още по-малко истинските новини. Но в този случай не говорим за слухове: самият Раниери потвърди, че такава е била идеята, когато чрез агенция ANSA съобщи, че е отказал предложението. Тоест Федерацията е била готова да повери най-емблематичната и обсъждана длъжност в италианския спорт на човек, който в момента заема ръководен пост в клуб от Серия А и трябва да съчетава длъжностите си.

FIGC е била готова да приеме очевадния конфликт на интереси, неминуемите полемики, политическите войни между клубовете и федерацията, неудобството при обявяването на повиквателните – момент, който и без друго предизвиква дни наред дебати. Една от най-консервативните и враждебни към риска институции в италианския спорт е била готова да рискува всичко, само и само да назначи Клаудио Раниери. Защото Раниери олицетворява сигурността – живото олицетворение на застрахователна полица, на спасителен пояс, когато националният отбор отново е застрашен от пропускане на Световно първенство.

Раниери е любимец на медиите, една от малкото фигури в италианския футбол, ползваща се с одобрение от (почти) всички фенове. Той изглежда способен да подреди нещата с няколко прости, логични хода – качество, което в националния отбор изглежда от съществено значение. И най-вече: Раниери току-що го направи с Рома. През ноември отборът беше на ръба на изпадането, а през май се бореше за място в Шампионската лига. И точно това е най-ценният аргумент: щом го направи с Рома, защо да не успее и с националния тим?

Това наричаме с една дума – опит. Идеята, че историята се повтаря и само този, който вече е минал по същия път, знае какво да направи. Разбира се, всеки подбира миналото според нуждите си. Мнозина подчертават колко е различно да водиш клуб и национален отбор, за да оправдаят провала на Спалети. Но почти никой не споменава, че Раниери вече е бил селекционер на Гърция през 2014-а и това приключи катастрофално. Той бе уволнен след само четири мача, последният от които – унизителна загуба от Фарьорските острови. Малцина тогава вярваха, че кариерата му ще продължи още 11 години и че в близкото бъдеще ще постигне едно от най-големите чудеса в историята на спорта. Не е нужно да го припомняме – всички знаем как Раниери си изгради репутацията на надежден и опитен треньор. И ако опитът е толкова безценен в Италия, кой е по-опитен от човек, който се е пенсионирал не веднъж, а два пъти?

Също както за Рома преди няколко месеца, и за Федерацията днес Раниери се представя в медиите не просто като добра, а като единствената възможна опция за спасение.

Това усещане за безизходица, за край на историята, витае не само около FIGC, а и над целия италиански футбол. В началото на това лято, по стечение на обстоятелствата, почти всички отбори от Серия А се озоваха в нужда от нов треньор. Дори тези, които в крайна сметка не направиха промяна – като Наполи, Ювентус и Комо – в продължение на седмици обмисляха такава. Това можеше да бъде исторически прозорец за подмладяване в едно първенство, известно с консервативния си характер. Но се случи точно обратното. Общото усещане, а може би дори убеждение, беше, че има само няколко "сигурни" треньорски назначения и всички клубове се втурнаха към едни и същи имена, превръщайки пазара в гигантска игра на тронове.

В първите дни на този валс много се говореше за завръщане на Антонио Конте в Ювентус. Не просто като възможност, а като единствено решение. Общата представа – както в клуба, така и сред феновете – беше, че има само един човек, който може да върне Юве на върха, и това е човекът, който вече го е правил преди десетилетие. Конте, разбира се, кой друг? Но когато той в крайна сметка реши да остане в Наполи, Ювентус сякаш напълно се отказа от идеята за нов треньор, все едно никой друг няма да свърши работата както Антонио. Преди дни клубът официално потвърди, че Игор Тудор ще остане начело и през следващия сезон, въпреки че резултатите и играта на отбора под ръководството не бяха никак категорични. Да, трудно е да се съди треньор, който поема отбора в движение, а Тудор все пак класира Юве в Шампионската лига. Но пътят беше неравен, с много колебания, и всичко се реши в последния кръг.

Междувременно в Серия А вече се случиха две завръщания, атрето е на хоризонта. Масимилиано Алегри се завърна в Милан, но много неща са се променили за тези 15 години – както за Милан, така и за Алегри. Тогава той беше свеж и модерен треньор, избран именно заради новаторството си. Днес Алегри е възприеман като прагматик, за когото целта оправдава средствата – и за Милан това изглежда като единствената възможност за сигурно постигнати резултати след неуспешните експерименти този сезон. В Лацио се върна Маурицио Сари – само година след раздялата им без особена драма. Тук парадоксът е, че дори няма някаква романтична носталгия по миналото. Същият сценарий може да се повтори и във Фиорентина със Стефано Пиоли, който може да се върне на скамейката шест години след последния си престой, довел до анонимно осмо място.

Дори тези, които не са се вкопчили така очевидно в миналото, са го направили по заобиколен начин. Аталанта, останала без Джан Пиеро Гасперини заради "лобистките" усилия на Раниери, избра нов треньор от група кандидати, съставена изцяло от "ученици" на Гасп. В крайна сметка изборът падна върху Иван Юрич след един от най-слабите сезони в историята на треньорството. Може и да се окаже печеливш ход – футболът е непредвидим, има много фактори отвъд треньора. Но е показателен начинът на мислене. Защо Аталанта предпочете Юрич пред Паладино или Тиаго Мота – или дори пред някого, който не е част от школата на Гасперини, не е италианец, не е "сигурен" вариант?

Изглежда, че ръководствата в Серия А са до такава степен парализирани от страха да сгрешат, че предлагат на феновете (и може би на собствениците) само това, което познават – италианец, с опит в Серия А, дори и този опит да не е особено успешен. Време за изграждане на идентичност няма, ако дори човек като Барони, след напълно приличен сезон с Лацио, е принуден да отстъпи място на поредното "вечно завръщане".

Може би така трябва да тълкуваме и избора на Интер. Киву, след отказа на Фабрегас и късното напускане на Индзаги, беше назначен без почти никакъв опит, но лицето му е познато, а за разлика от Фариоли (който явно е бил опция), дори има няколко мача в Серия А зад гърба си.

Нека следваме и тази логика, въпреки че е в пълен разрез с резултатите. Юрич току-що завърши ужасяващ сезон и ще води отбор от Шампионската лига; Киву има само 3 победи в 13 мача, едната – в последния кръг срещу отбор без мотивация; Пиоли напусна Милан с освирквания на феновете и не остави следа в Саудитска Арабия; Алегри вече веднъж се върна в бивш си клуб като "спасител" и знаем как завърши това. Това ли са "сигурните" избори за треньори през 2025 г.? И ако да, сигурни за кого?

Докато пишем тези редове, се оформя назначението на Дженаро Гатузо за селекционер на Италия – квинтесенцията на това мислене. Федерацията очевидно избра от списък, съставен изцяло от герои от Мондиала през 2006-та – освен Гатузо, вътре бяха и Де Роси, и може би Канаваро. И пак: познати лица, символи, илюзия за величие, но не и свежи идеи. Гатузо току-що прекрати договора си с Хайдук Сплит, Канаваро беше уволнен от Динамо Загреб, Де Роси тепърва започва своя път като старши-треньор след уволнения от Спал и Рома.

Разбира се, всичко може да се развие по неочакван начин. И е напълно легитимно да гледаме отвъд резултатите. Но именно затова идва въпросът: не би ли помогнала малко повече смелост? В страна с ограничени ресурси, където е все по-трудно да се привлекат звезди, успехът често е идвал именно от треньори с новаторски идеи. Кой би нарекъл Гасперини "сигурен" избор през 2016 г.? Нужно беше европейско чудо, за да се убеди голям клуб да заложи на него, а оттогава Аталанта има повече участия в елиминациите на Шампионската лига от Рома.

Затова е показателно, че точно в момент, когато се търсят нови идеи за възраждане на националния отбор, за поста се предложи дори Роберто Манчини – същият, когото преди месеци Сампдория извика като икона на спасението в борбата си за оцеляване. "Бих искал – и още искам – да спечеля Световното", каза Манчини в интервю за Gazzetta dello Sport относно евентуално завръщане в Коверчано. „Винаги се връщаме там, където сме били щастливи.“